Братята Калели чакат Нефес пред полицейския участък. Нефес ги моли да я заведат при баща ѝ Осман. Мустафа напомня, че е дал думата си на Тахир и моли да не го принуждават, да наруши обещанието си.
Мустафа моли да не се изоставят един друг и да се върнат заедно вкъщи. Али излиза от полицейския участък и съобщава новината от болницата: Ведат е опериран и преместен в интензивното отделение, т.е. Тахир няма да бъде съден за убийство.
Братята Калели водят Нефес у дома. Мустафа моли Нефес да се качи при децата. Сание гледа Нефес с пренебрежение.
-Тахир е в затвора. Сега ти ще се грижиш за Нефес, нали Мустафа? – пита Сание.
-Мамо, аз не те разбирам. Наистина не те разбирам – казва Мурат.
-Никой от вас не ме разбира. Никой не ме разбира. Какво стана с Нефес? Осъзна ли се? Какво трябва да направи? – пита като крещи Сание.
Мустафа ѝ прави забележка да спре да крещиш.
-Аз ще крещя, ще крещя силно. Докато глухите ви уши ме чуят. Докато слепите ви очи не прогледнат. Ще крещя. Ще крещя – повтаря крещейки Сание.
– Добре, мамо, крещи. Но дали твоят вик ще спаси брат ни от затвора, кажи ми?! – пита Мурат.
-Не крещя, за да изкарам брат ти от затвора. Крещя, за да изкарам тази жена от къщата ни. Ако ме слушахте. Ако ме бяхте подкрепили, брат ви нямаше да е в затвора – продължава да нарежда досадната Сание.
-Винаги си търсиш повод да нападнеш снахата Нефес. Сега имаш идеалната възможност – отбелязва Фатих
-Такива думи не могат да бъдат казани от майка, чийто син е в затвора – казва Мурат.
– Какво знаеш за майчинството? Ти си единственият, който не ме е учил на майчинство. Свекърва, нали така? Ти я наричаш снаха? Твоята снаха е Асие. Асие, а не Нефес. Снаха ти е момичето, при което отидохме и за чиято ръка помолихме учителя Осман да се ожени. Тази, която влезе в тази къща и ни дари с двама внуци – пояснява засегната Сание.
– Сега се застъпваш за Асие, с която се караш при всеки удобен случай. Браво, мамо, браво! – казва Мустафа.
– Ние сме майка и дъщеря. Ако искаме, ще се караме. Ако искаме, ще се помирим. Но с тази жена няма да се караме, няма да се помиряваме. Ще го кажа 1000 пъти. Нека Бог ѝ помогне. Нека пътят да бъде отворен за нея, но далеч от нас – продължава Сание.
-Стига, мамо, стига – опитва се да спре Мустафа майка си.
-Синът ми се превърна в убиец! – продължава Сание.
– Още не. Това псе е живо – отвръща Мурат.
-Поне не е убиец. Добре, добре. Но какво следва. Този човек ще си стъпи на краката и веднага ще подпали къщата ни. Ще се събудим през нощта и ще има само пламъци. Не те интересува, стига снаха ти да е добре. Кажи го?! Тахир не стана убиец, слава Богу. Но дали Ведат ще остави случая? Дали няма да прати всичко на огъня? – пита Сание.
-Нека да посмее, ще видиш тогава какво ще направя?! – заканва се Мустафа.
-Тогава ще го убиеш ли? Тахир не е станал убиец, а ти тогава ще станеш ли? Ще се възхищаваш на сина си през решетките. Това, че ще умре, е проблем, това, че ще живее, също е проблем – казва Сание.
-Мамо, виж, аз и братята ми дадохме дума на брат ни. Ти самата знаеш какво означава нашата дума. Думата ще бъде произнесена само веднъж. Няма да разделим Нефес и Ийт. Искам от теб само едно нещо: мълчи, мамо – казва Мустафа.
Мурат и Фатих подкрепят по-големия си брат и молят майка си да млъкне. Да не забелязва Нефес, а само да мълчи.
Нефес е в стаята си, притисната до сина си, и чува целия разговор между Сание и братята Калели.
Асие влиза в стаята на Нефес и я моли да не се разстройва от думите на свекървата.
Дурук съобщава на Фикрет, че Ведат е опериран и преместен в интензивното отделение. Фикрет нарежда на Дурук наблюдава, докато той е при Ведат, а ако пристигне някой от Калели, да му докладва веднага.
Фикрет се приближава до отделението за интензивно лечение. Поглеждайки сина си през прозореца, Фикрет казва:
„Ти ревнуваше. Искаше да бъдеш като него, а сега какво? Колко пъти съм се биел с ножове. Нападах хора с пистолети. Не от храброст. Не съм се страхувал да умра. Защото не можех да умра заради греховете, който нося на гърба си, греховете към Гюлендам, Сакине, лудия Тахир и разбира се, на теб. Не можех да умра. Знаех, че не мога да си тръгна. Не можех да си тръгна, докато сам не видя какво съм принудил другите да преживеят. Аз знаех.“
Фикрет опира чело в стъклото, без да може да сдържи сълзите си.
