Аз съм Аслан Сойкан. Аз съм на 32 години. Не мога да се примиря с майка си. Не мога да я търпя. Не мога да се справя с любовта ѝ. Имал съм нездрави връзки с всички жени в живота си. Правил съм ужасни неща, с които никога не се гордея. Ще видите тази моя страна по-късно. Иска ми се никога да не я видите. Но не мога да се справя. Израснах в условия на насилие, в центъра на един скапан брак. Накъдето и да се обърнех, имаше всякакви прояви на насилие, гняв, омраза. Физическо, психологическо, сексуално, емоционално, икономическо… Видях всякакви гадости. Никога не съм ударил жена. Ето ти добродетел. Но винаги съм прилагал другите видове насилие в съответствие със собствените си интереси. Те бяха толкова нормални, докато растях… Не успях да избягам от нито едно от тях.
32 години съм. Още ли не мога да поема отговорност за действията си? Играя ли картите на семейството си? Казвам си, че бях добър човек, но заради семейството ми ли станах такъв боклук? Не знам. Може би.
Влюбен съм в Девин. Правя всичко възможно връзката ни да не е като с другите жени. Знам, че тя е различна. Тя е силна. Тя не се съобразява с никого. Тя може да живее и без мен. Тя може да подчини всички Сойкан. Тя също не е имала късмет с семейството си. Бяхме ранени от едно и също място… Но с изключение на сестра си, тя успя да се откъсне от цялото това семейно проклятие. Аз не успях. Не мога.
Дали Девин остава с мен, защото не може да излекува собственото си семейство? Обича ли ме или силата, която получава от това да лекува, е безкрайна? В момента обвинявам Девин в егоизъм. Обвинявам всички. Освен себе си. Толкова съм наясно, че съм боклук… Ако не мога да намеря оправдание, което да ме успокои, ще полудея.
Любовта, която видях, любовта, с която бях свикнал, беше такава. Тя не беше нормална. Беше прекалено много. Беше прекалено. Беше нездравословна. И аз понякога много обичах. Понякога мразех. Но това беше единственият начин, който знаех.
Девин по-късно ще ми каже:
-Ти, мразиш любовта на майка си! Но ти искаш и аз да те обичам така, както майка ти те обича, като болни садисти! Искаш да проникна в клетките ти! И ти, и майка ти сте болни! И двамата сте болни маниаци!
Помня и какво ми каза в първия ни ден, когато се запознахме:
-Проблемът е в това, че обичаш твърде много! Какво означава, да обичаш твърде много? Можеш да ме обичаш. Или не можеш. Но не може да ме обичаш прекалено, защото аз позволявам това!
Това беше денят, в който се влюбих в Девин. Ходихме в нощта със сандвичи в ръка по най-дългия плаж в Анталия. После говорихме за много други неща. Тази тема ми се беше забила в главата… Да обичаш достатъчно, не прекалено!
Понякога имам дни, в които се чувствам далеч от всичко. От работата, от майка ми, от дома, от братята ми… Дори и временно, създава в мен антидепресивно щастие. И този ден беше такъв. И изглеждаше, че това не е временно и зависи от мен. Девин просто стоеше там. Трябваше да се опитам, да стана добър човек. Не издържах.
Искаш ли да ти дам спойлер? Казах. Какво? Казах, че ще се оженим! Започна да се смее. Смееше се толкова хубаво. И се подиграваше толкова хубаво с моята селска романтика. Все още се смея, когато си спомня.
И тогава какво се случи?… Тогава сестра ѝ Ямур изпрати съобщение. Веднага ни прехвърли в реалния свят. Беше прощално съобщение. Опит за самоубийство. Беше изпила цяла кутия хапчета. Когато стигнахме, съжаляваше. Беше уплашена. Плачеше. Девин се шокира. Парализира се. Аз трябваше да остана спокоен. И за Девин, и за сестра ѝ. Накарах Ямур да повърне. Вкарах я под душа. И веднага след това, заедно с Шотландеца, я закарах в спешното. Изплакаха ѝ стомаха. Не бях спасил баща си, но спасих сестрата на Девин.
Беше страхотен ден, гадна нощ. Като цяло… Беше най-хубавият ден в живота ми…
Този ден не можах да седна на масата вкъщи заради това събитие. Беше рожденият ден на баща ми. Оставих майка си сама. И то заради нова жена. Казах си, че това е проблем. Голям проблем. Когато се върнах вкъщи сутринта, видях масата. Разхвърляната маса и майка ми, която все още седеше на нея в същите дрехи, чакайки ме. Седнахме един срещу друг. Мълчаливо. Колкото по-добре се чувствах вчера, толкова по-лошо се чувствах днес. Сякаш някой, въпреки забраната ми, упорито ми стискаше сърцето. Мълчаливо седяхме.
Когато се върнах в Истанбул, не намерих Девин. Най-хубавият ден в света трябваше да остане най-хубавият ден в света. Но тя ме намери, в ръката си носеше сакото ми, което бях забравил в болницата.
-Да излезем ли на вечеря? – предложих аз.
Тя каза добре. Взех я от дома ѝ. Вечеряхме. Говорихме за много неща. Сякаш бяхме двама стари познати, които от години са копнеели един за друг. Същия ден научих, че е психолог. Когато я попитах защо е решила да стане психолог, тя ми отговори, отговор, който ще остане в съзнанието ми с години:
-За да предпазя хората от семействата им!
