Мине и Сомер лежат на леглото, прегърнати.
-Подадох молба за развод – съобщава Сомер. – Ще поговоря с Тюркян. Тя може да живее в къщата на родителите си или в нашата до делото на съда. Аз ще се преместя тук!
-Тук? – Мине е изненадана и идеята му не ѝ харесва.
-Да. нали това искаше? – казва Сомер.
-Няма да ни оставят на спокойствие, ако ти си тук, Сомер. Нека да напуснем Айвалък. Не искахме ли това още в самото начало? Просто ще ускорим малко процеса!
-Не разбирам. От какво се страхуваш?
-Това не е страх. Просто съм уморена. Вече нямам сили да се боря с хората!
-С кого се бориш? – Сомер не разбира. – Ако имаш предвид майка ми, тя не може да направи нищо. Ти се страхуваш от Нихат, нали? Ако не се беше хванала на глупавите му трикове, нищо нямаше да се случи. Отсега нататък ще стоиш настрана от него. Няма да го пускаш в тази къща. Ще ме информираш за всяко едно нещо, дори за най-малкото, свързано с него. Има ли още нещо? Криеш ли нещо от мен?
-Не, скъпи. Какво мога да крия?!
-Въпреки всичко, което се случи, ние си дадохме още един шанс. Казахме, че оставяме всичко зад гърба си. Затова, моля те, нека не крием нищо един от друг!
-Разбира се. Няма да крием нищо!
