Дьонюш носи храна на Месут, когато Несрин излиза от къщата. Дьонюш е притеснена, когато разбира, че майка ѝ не е в стаята си. Тя започва да я търси. Дьонюш я вижда на улицата и започва да вика след нея: Мамо, мамо…!, но Несрин не спира.
-Како Несрин! – крещи Дьонюш и едва тогава Несрин се обръща. Дьонюш хваща майка си за ръка и я пита, дали е добре. Несрин ѝ казва, че явно кръвното налягане ѝ е паднало малко и като се оглежда, казва, че всичко е станало много красиво.
-Ти, учиш ли дъще? – пита Несрин.
-Не, тази година не се получи! – отговаря Дьонюш. -Но, така стана по-добре, защото нямаше как да те оставя!
-Ти, трябва да учиш! Образованието е много важно за момичетата! С какво се занимават майка ти и баща ти? – пита Несрин.
-Татко е началник на пощата, а мама е учителка.
-А, имаш ли братя или сестри?
Дьонюш почти през сълзи разказва на майка си, че са три сестри, че най-голямата е омъжена, а по-малката ще учи за архитектът.
-Колко хубаво, значи тя ще стане архитектът! – радва се Несрин. -А, ти каква искаш да станеш?
-Писател!
-Това е хубаво, но не смей да оставиш всичко и да се омъжиш! Ти срещаш ли се с някой? Недей да прекъсваш обучението си!
-Вие говорите като моята майка! – казва Дьонюш и си мисли, като гледа със сълзи на очи Несрин: „Къде си отишла, мамо? В кое време живееш? Какво те принуди да забравиш за всичко? Какво става в сърцето ти? Ех, мамо, къде си ти?“
