Митхат разбира от Керем, че се местят в Адана. Той моли сестра си да поговорят и със сълзи на очи я пита, дали отново го изоставя, като преди. Мелек му отговаря, че е щяла да му каже, но ѝ е било много трудно.
-Како, защо заминаваш?
-Защото гневът в сърцето на татко не е утихнал, а и всички са против нас! Тук се излишни! Не ни приеха!
-Ти, не може да заминеш, како! Направи и една крачка, аз на всички ще кажа, че си болна!
-Митхат, ние не заминаваме далече, само на няколко часа път от тук!
-След като не ми разрешаваш да ти помогна, на всички ще кажа, че Мелек умира! Керем, Дефне, татко, леля, нека всички разберат, тогава да видим, дали ще позволят да заминеш?! – казва Митхат като не спира да плаче.
-Митхат, чуй ме, погледни ме в очите! Аз тук, всеки ден умирам! Господ знае, че дойдох тук, за да ми прости татко, защото той е мой баща! Аз си мислех, че той е единственият на който мога да оставя децата си, но не се получи, Митхат, не успях! Виж, аз не се предавам, ще продължа да се лекувам, защото лечението ми продължава в Адана… Аз ще се боря, но ще те помоля за нещо, ако не успея…
-Како, моля те?!
-Само на теб мога да ти ги оставя, не оставяй децата ми сами! Погреби ме до мама!
-Како…, моля те не умирай! Много те обичам! – плаче Митхат и прегръща сестра си.
