Али Фуат разказва на Халил, че когато са убили жена му, тя е била в осмия месец бременна, и когато той се върнал вкъщи и я видял плувнала в кръв, веднага дошла полицията, а той не могъл да разкаже какво се е случило. А, в съда пред него застанали свидетели, който дори не познавал. Представили историята така, че те цяла вечер са се карали с жена си, а на ножа, с който е била убита са били неговите отпечатъци… и така 27 години прекарал в затвора.
-А, Зейнеп? – пита Халил.
-Аз исках да я осиновят.
-След като е жива, защо има два гроба?
-Така трябваше.
-Значи ти искаше някой да я мисли за мъртва, така ли? – досеща се Халил.
-Иначе нямаше как да я защитя.
-Виж, аз не мога да те съжалявам, защото това, което ми разказа звучи някак си неправдоподобно. Ти не можеш да дадеш дъщеря си, която толкова много обичаш на друго семейство.
-А, какво мислиш, какво е станало?
-Аз мисля, че изпитваш угризения на съвестта, тоест след много години съжаляваш и се връщаш назад. Сега може да кажеш, допуснах грешка и убих майка ти или да кажеш невинен съм, бях наклеветен. Или ако ти обичаше толкова много това момиче, ти нямаше да я вкараш в тези тъмни работи. А и нали знаеш, какво може да ѝ причини брат ти.
-Той си има работа с мен, но ти си прав, аз допуснах грешка! Може би тъгата по-дъщеря ми, не ми е позволила да видя реалността. Ти ще разкажеш ли на Зейнеп?
-Не знам, не мога да реше сега? Но, ако толкова много обичаш Зейнеп още утре я отстрани от делото.
-Виж, момче, аз още утре мога да се откажа от делото, а ти можеш ли да ми докажеш, че обичаш Зейнеп?
-Как така, не разбирам?
-Ако обичаш Зейнеп, върни се у дома! Аз видях дъщеря си, тя освен теб не знае друго място.
