Севилай идва в компанията. Рючхан я вижда да влиза в кабинета на съпруга си. Заинтригувана, тя иска да я последва, но един от служителите я спира, като я моли да провери новата пратка с разсад.
-Нека да бъде така, както иска нашият син – казва Севилай на Йозер. – Няма да се виждаме повече.
-Знам, че Мустафа ми е ядосан, разбирам го. Но ние все пак сме възрастни. Не сме принудени да следваме желанията му. Онази вечер той беше много разчувстван. Беше развълнуван да ни види заедно след толкова много години. Изплаши се, че отново ще ви изоставя – казва Йозер.
-Нима това няма да се случи? – пита жената. – Когато става въпрос за семейството ти, ти отново ще ни обърнеш гръб. В края на краищата ние не съществуваме. Защо изобщо обсъждаме това? Искам да те предупредя за Мустафа, той може внезапно да избухне. Не се опитвайте да го укротиш, той има проблеми с контролирането на гнева си.
-Все пак той няма да ме нападне без причина.
-Йозер, това момче наръга с нож доведения си баща.
-Да, не го оправдавам, но в края на краищата той намушка с нож човека, който те е ударил. Мустафа не би наранил някого просто така. А тук той е много щастлив. Има работа и приятелството му със Сомер се развива добре.
-Не казвам, че трябва да се откаже от работата си – заявява Севилай. – Мустафа ти е много ядосан. И именно заради това може да направи грешка. Ти си му обещал, така че спази обещанието си. Не искам детето ми отново да влезе в затвора. Искам спокоен живот със сина си. Ако след толкова много години искаш да направиш нещо добро за нас, моля те, стой далеч от мен – казва Севилай и си тръгва.
