Камерата се премества в стаята на Тюркян, където са дошли и майка ѝ и леля ѝ.
-Докараха нещата за детската стая – казва Тюркян и тъжно поглежда през прозореца.
-Тюркян, може би така стана по-добре! – изказва се Несрин.
-Моля? Не разбрах?! Какво би трябвало да е по-добре? – Тюркян не разбира.
-Понякога нещата, които са добри за нас, изобщо не носят полза!
-Мамо, какво искаш да кажеш? Можеш ли да го кажеш открито?
-Говоря за бебето. Може би не е било подходящото време!
-Какво искаш да кажеш? Част от душата ми си отиде, загубих детето си! Искаш да кажеш, че така е по-добре? – от очите на Тюркян се стичат сълзи.
-Аз най-добре зная, че това дете те държеше в тази къща. Възстановяването на Мине беше само извинение. Ако не беше това дете, ти щеше да се върнеш в нашата къща. Сега вече нямаш нищо общо с тази къща, всичко приключи. Хайде да вървим у дома!
-Мамо, как можеш да мислиш така? – Тюркян поглежда невярващо майка си. Тя не може да повярва, че най-близкият ѝ човек може да бъде толкова пресметлив и жесток. – Аз загубих бебето си. Имаше връзка между мен и това мъничко същество. Душата ми гори, наясно ли си с това? Заради своята гордост и гняв сега се радваш, че съм загубила бебето си! Все още ми говориш да се прибера у дома. Наистина не мога да повярвам, че казваш всичко това. Затова ли дойде?
-Не, скъпа, майка ти изобщо не мисли така! – уверява я Незахат.
-Всичко е наред, лельо, разбрах. Разбрах всичко, когато мама затвори телефона. В края на краищата баща ми се изнесе от къщата заради мен.
-Тюркян, мога ли да се радвам на болката ти, дъще? Как можеш да мислиш така?
-Мамо, моля те, върви си. Върви си! – Тюркян забива силен, без възражения поглед в майка си.
