Джумали идва в съзнание. Сеит Али, който в този момент е при него, радостен казва, че най-сетне е отворил очи. Думали му отговаря, че просто е спал. Сеит Али му казва да не лъже, защото е приличал на мъртвец, явно е изгубил съзнание. Джумали му отговаря, че ако е бил в безсъзнание откъде знае, че той го е измъкнал на собствения си гръб.
-След като така, защо не се събуди и не ми каза, че си добре, за да не се налага да те нося на гърба си?
-Исках да те накажа! Аз 100 пъти ти звънях, а ти не ми вдигна!
-Така ти се пада!
-И на теб така ти се пада! Да чакаш до сутринта, докато отворя очи!
-Не, аз чаках, кога ти ще умреш! – отвръща Сеит Али.
-Кой знае, можеше да умреш от мъка!
-Тогава щеше да ми прочетеш молитвата!
-Щях да го направя! Нима уважението ни е умряло? Нима заради това не чака до мен до сутринта? – пита Джумали.
-Не, защо да се мъча, щях да кажа да ти прочетат молитвата!
-Как не те е срам! Аз няма да умра!
-Като няма да умираш, не умирай! Защо тогава да седя и чакам около теб?
-Нима съм те карал да стоиш и чакаш? Сами си дошъл!
-Тогава умри! Умри! – казва Сеит Али и тръгва да излиза.
-Какво изплаши ли се, затова ли бягаш?
-Не, защо да се плаша от теб? Отивам да кажа на лекаря да те приспят за шест месеца, за да си почина от теб!
