Яман пътува в автомобила си и си спомня, как Сехер, го погледна, когато ѝ каза, че той е убил сестра ѝ, а след това пролетите от нея сълзи и увереността, с която тя му заяви, че тя знае, че той не може да направи това.
Яман беснее като крещи и ударя с юмруци волана на автомобила си. След това си спомня, как Зия му каза, че той е убил Кевсер и Икбал, за да спаси семейството, защото те са лоши. След това си спомня, как е обещал на Зия, че никога няма да го остави.
Яман е бесен, защото е в безизходно положение.
Яман отива при татко Ариф. Той му признава, че каквото и да казал на Сехер, тя не искала да повярва, че той е убил Кевсер.
-Тя крещеше, плачеше и се бунтуваше, но не повярва! Не се пречупи доверието ѝ към мен! Как ще премина през всичко това? – пита Яман. Толкова неща направих, толкова ужасни неща ѝ казах…. Дори тази работа да се разреши, аз не знам какво ще направя със себе си?!
Татко Ариф не казва нищо. Яман го пита, дали няма да каже нещо.
-Какво мога да ти кажа, сине?! Каквото и да е станало…
-Моля те, кажи нещо не мълчи! – прекъсва го Яман. -Може да ме наругаеш, но не мълчи! Аз я унищожих като ѝ забих нож в гърба! Дори да не му покажеш правилния път, каквото и да е моето наказание, моля те накажи ме!
-Оххх, на теб… на вас… Съдбата ви е казала, каквото е имала да ви каже, сине! Сега между вас има огромно разстояние… И не аз, но и известни учени да повикаш, те няма да могат да решат проблемът ти! Твоят проблем е свързан с твоята съдба!
