Яман и Сехер забързани влизат в къщата и отиват в стаята на Джанан. Яман виждайки майка си да лежи на земята си спомня последният им разговор, когато тя му каза, че и без това скоро ще си тръгне от тук и повече няма да се върне, а Яман жлъчно ѝ отговори, че точно това иска. След тава в съзнанието му изниква моментът на смъртта на баща му, и това колко тежко го е преживял…
Джанан идва в съзнание и няма нужда да бъде хоспитализирана. Зия е много радостен. Сехер казва на Джанан ако има нужда от нещо, да не се притеснява да ѝ каже.
-Всичко, от което имам нужда да бъда до синовете си! – отвръща Джанан. -И благодарение на Бога, те са до мен!
Яман, който наблюдава от вратата на стаята си тръгва. Сехер казва на батко си Зия да оставят майка му да си почине. Зия и Сехер излизат.
-Така ще тичате пред краката ми! Но, почакай, Яман Къръмлъ, това е само началото! Вратата е отворена, а сега остава да съборя всички стени! Ред е да се захвана с миналото! След като не мога да го изтрия, ще го напиша наново! – казва уверена Джанан. Джанан вади от една торба един недовършени шал и започва да репетира: -Скъпи Яман, аз не исках да ви изоставя… – и се смее доволна. -Малко остана, а историята, която съм ти подготвила, дори твоето каменно сърце няма понесе! Много скоро в имението, което не искаше да ме пуснеш ще бъде мое!
