Фара и Керим се прибират вкъщи. Фара заключва врата и притеснена поглежда през шпионката. Керим е сърдите на майка си, че не го е завела на игрището, както му е обещала снощи. Керим казва на майка си, че няма как да отиде на игрището преди болницата. Притеснена да. не би да са открити от мафиозите Фара крещи на сина си, че ще отидат след това.
-Щях да гледам играчите от разстояние. Може би щях да се запиша! – казва детето.
-Не, Карим, Карим, Не плачи. Не плачи, това ме съсипва – казва Фара.
-Лъжкиня! – крещи детето.
-Обещавам ти, че ще отидем, обещам ти. Ще отидем възможно най-скоро, обещавам. Ще купим каквото искаш и ще отидем където искаш!
Керим плаче и казва: -Нама да изляза навън!
-Керим, ние с теб, майка и син? Какво си казваме?
-Не искам да го казвам! – отвръща Керим.
-Моля те, Карим! -Хайде, кажи ми, моля те!
-Ще играя на топка, ще галя котки, ще бера цветя, ще карам колело. Но само на думи не се получава! – не спира да плаче Керим.
-Ах… Карим, Карим ще стане! Един ден ще стане, но моля те, помогни ми днес!
Хайде, върви в стаята си и свали костюма!
Керим тръгва към стаята си и след секунди започва да крещи, че има непознат в стаята му. Притеснена или по-скоро ужасена Фара влиза в стаята на сина си и предпазва с тялото си Керим от Тахир, който спокойно си седи в един от столовете.
