Орхун води Хира на място, което би могло да ѝ напомни за миналото. Той силно се надява, че именно тук ще могат да открият някаква следа, която да го отведе до евентуалните роднини на Хира.
Орхун и Хира вървят по улиците, а Хира се интересува, дали търсят нещо, защото тя може да му помогне.
-Вече го намерихме – отвръща Орхун и спира пред една то къщите. Той се отдалечава на няколко крачки от Хира и вади телефона си телефона си. -Премести се малко! – казва Орхун на Хира като сочи с ръка в коя посока. -Точно така!
-Ще ме снимаш ли? – изненадана е Хира.
Орхун кляка на един крак и прави снимка на Хира, а след това се приближава до нея и я пита, дали носи снимката от детството си и я моли да му я покаже.
Хира вади снимката си, а Орхун поставя телефона си със снимката, която преди секунди направи на Хира.
Хира е шокирана, като открива, че е на мястото от детството си.
Орхун ѝ казва, че сигурно може да открие неща, които да ѝ напомнят за миналото ѝ. Хира просълзена оглежда къщата… мястото около къщата…, но явно нищо не може да си спомни. Орхун я моли да не се тормози, защото нищо не става от първия път.
-Това е само началото! – уверява я Орхун.
Хира му казва, че нищо не си спомня, но предполага, че като дете си е играла на същите улици. Може да е стъпвала по тях хваната за ръце от майка си баща си. Хира е щастлива, че е на място, на което е била като дете.
