Вечерта Фиген отива в дома на Картал. Картал я посреща като ѝ казва, че добре, че е дошла, защото има нещо да ѝ каже.
– Реших да се върна в Истанбул, Фиген. Искам да знам дали ще дойдеш с мен, или ще останеш тук. Компанията ще продължи да работи в Айвалък.
Фиген го пита, дали това не е прибързано решение. Картал ѝ отговаря, че така трябва и ще я разбере ако тя не иска да тръгне с него.
-Ти си моето семейство, батко Картал! – казва Фиген. -Където си ти, там съм и аз.
Картал я моли да не взема прибързано решение, а да поговори със Селчук.
– А какво мисли Дерия за това твое решение? Знам, че нещата между вас не са просто приятелство, батко Картал. Не съм толкова наивна.
Той сваля поглед и прошепва, сякаш се бори със собствените си чувства:
– Дерия не иска да заминавам… и аз също не искам да се разделям с нея. Тя е необикновено момиче, разбира ме така, както никой друг. Но не мога да я въвличам в моите проблеми. Не мога да постъпя така с нея.
Фиген въздъхва дълбоко и поклаща глава.
– Ох, наистина не ти върви в любовта! Толкова съжалявам…
Картал се усмихва тъжно и добавя:
– Не, този път ми провървя! С Дерия се забавлявам така, както не съм се забавлявал с никоя друга. С нея се смея, радвам се – тя е единствената, която наистина ме оценява. Дори когато се караме, има нещо мило в това.
Фиген го поглежда замислено.
– Тогава не се разделяйте толкова лесно!
-Какво да направя?
– Например, прекарайте един ден заедно. Един последен ден, изпълнен с хубави спомени. Така ще се разделите с усмивка, а не със сълзи.
-Ще стане по-лошо, така ще ѝ причиня болка – смята Картал.
-Не, не мисля така. -отвръща Фиген.- Най-хубавите спомени остават, когато двама се разделят обичайки се!
