Сутринта Картал се събужда и, без да подозира, че денят му ще започне с изненада, тръгва да излиза от стаята. Установява, че вратата е заключена. Силно раздразнен, започва да вика.
– Дерия, Ефе?! Кой заключи вратата?! – гласът му кънти из къщата.
Камерата се прехвърля към спалнята. Ефе лежи в леглото, лицето му грее в широка усмивка, докато безшумно се смее на неудобството на чичо си Картал. До него, все още в обятията на съня, е Дерия. Телефонът ѝ звъни и я събужда. Ефе бързо затваря очи, преструвайки се на заспал.
– Картал, скъпи, какво се е случило? – пита Дерия със сънен глас, докато се опитва да се ориентира в обстановката.
– Дерия, вие сте ме заключили, не мога да изляза от стаята! – отговаря ядосан Картал.
– Какво?! Сега идвам, скъпи! – изненадана, Дерия хвърля бърз поглед към Ефе, който продължава да се преструва.
Докато обува пантофите си, Дерия мърмори на себе си, но думите ѝ са насочени към Ефе:
– Боже мой, как може моят син да спи толкова дълбоко?
Тя протяга ръка под възглавницата му и изважда оттам ключа за заключената стая. В този момент Ефе внезапно отваря очи и скача от леглото.
– Мамо, не му отключвай! – вика той с тревожен тон.
– Как така да не му отключа?! Чичо ти Картал е затворен вътре! – укорява го тя
Дерия отива до вратата, докато Ефе я следва плътно, опитвайки се да я разубеди. Без да обръща внимание на протестите му, Дерия отключва стаята. Картал излиза и бързо се запътва към тоалетната.
– Мамо, виж го, сега и в нашата тоалетна отиде – негодува Ефе.
– Ефе, какво ти става? – ядосва се Дерия.
