По-късно, Яман се събужда и забелязва, че Сехер не спала при него. Паниката мигновено се прокрадва в мислите му. Той се насочва към стаята на Юсуф, но стаята е празна. Очите му попадат на Неслихан, която минава по коридора, и той я спира.
– Виждала ли си Сехер? – пита с напрегнат глас.
– Тя излезе преди малко – отвръща Неслихан. – Помоли ме да се погрижа за вас.
– Добре. Нямам нужда от нищо! – рязко заявява Яман и отминава, опитвайки да потуши тревогата в сърцето си. „Може би е решила да остане малко сама“, мисли си той, но тази мисъл не го успокоява.
Докато се насочва към кабинета си, Зухал го пресреща. Усмивката ѝ изглежда фалшива, но тя веднага започва да говори:
– Сехер излезе рано сутринта, но не се тревожи. Казах да ти приготвят закуска, а по-късно ще дойде и сестрата, за да ти даде лекарствата.
Яман не реагира. Мълчанието му е по-красноречиво от всякакви думи. Внезапно обаче се навежда и притиска ръка към черния си дроб, пронизан от остра болка.
– Яман, добре ли си? Боли ли те? – пита Зухал, гласът ѝ звучи притеснено, а в очите ѝ прозира надеждата, че сега е моментът да се сближи с него.
Той рязко вдига ръка, за да я спре, без да се обръща към нея.
– Не ме докосвай! Нямам нужда от нищо! – казва с леден тон.
Зухал обаче не се отказва. Приближава се и продължава настойчиво:
– Яман, знам, че не обичаш да приемаш помощ от никого, но позволи ми да те подкрепя. Както ти ме подкрепяше, когато ми беше най-трудно. Помниш ли? След катастрофата бях изгубила надежда, но ти ми даде сила да продължа! И виж ме сега – почти съм здрава. Ти също ще се оправиш!
Яман я поглежда за миг – поглед, изпълнен с лед и безразличие – и просто я подминава. Не казва нито дума.
Зухал остава на място, безмълвна и с разбито сърце. Въпреки че Сехер не е до Яман, тя усеща ясно – никога няма да успее да запълни празнината в живота му.
