Хира, Али и Нуршах излизат, а Орхун се сблъсква с Афифе, която наблюдаваше какво става отстрани.
– Игри, а? Изумяваш ме, Орхун Демирханлъ! – казва тя с остър тон, опитвайки се да задържи контрола над ситуацията.
Орхун се обръща бавно към нея, гласът му е тих, но твърд.
– При всичко, което се случи, това ли те изуми, скъпа моя майко? – пита той, поглеждайки я право в очите. – Не си ли изумена, че Али е при нас?
– Това са глупости! – отвръща Афифе. – Времето ще покаже! Аз не мога да позная сина си. Не стига, че Хира ни се качи на главите, а сега и това дете! Ти знаеш правилата в тази къща, Орхун. Ще бъде добре, ако си ги припомниш!
– Кои правила, мамо? Тези, които съсипаха детството ни ли? – пита той, тонът му все по-настойчив.
Афифе не мигва. В очите ѝ блесва нотка на гордост.
– Така се превърна в успял човек! Това е истината!
– Единствената, която се осмеляваше да се опълчва на твоите правила, беше Нихан – отвръща Орхун, а гласът му е зареден с горчивина. – А сега можем да прегърнем детето ѝ, което е тук, при нас! Ще променя правилата, ако това направи Али щастлив!
Думите му кънтят в стаята като предизвикателство. Афифе изглежда за миг колеблива, но бързо се съвзема.
– Щастие, казваш? Щастието е илюзия, Орхун! Ти имаш отговорност, която трябва да понесеш. Семейството ни има име, което да защитаваш.
– Няма по-голяма отговорност от това да пазиш и обичаш дете, което заслужава семейство – отвръща той с твърдост.
