Сехер се изкачва по стълбите, а сълзите ѝ не спират. Всяка крачка е тежка, но тя стиска зъби, изтрива издайническите следи от лицето си и поема дълбоко дъх. Отваря вратата на спалнята, където Яман я очаква с напрегнато изражение.
– Къде беше? – пита той
– Никъде. Времето е прекрасно, затова реших да изляза да пазарувам – отговаря тя, опитвайки се да звучи спокойно. – Търсех нещо за Юсуф. Ти спеше, не исках да те будя.
– Лъжеш! – избухва Яман, очите му пронизват Сехер като кинжал.
– Защо да лъжа? – пита тя, опитвайки се да прикрие треперенето в гласа си.
– Ти ми кажи! – изръмжава той. – Знам, че си била в парка с Фикрет и Мелек. Защо ми скри това?
– Да, бях с тях и не ти казах. Трябва ли да те информирам за всяка своя стъпка? – отвръща тя
– Какво искаш да кажеш? – Яман е смаян, изненадан от неочакваната ѝ дързост. – Нима нямам право да знам къде се намираш? Така ли трябва да се отнасяме един към друг?
Сехер среща погледа му с неочаквана решителност.
– Това означава, че нещо се е променило. Може би съм стигнала до извода, че когато ти кажа истината, ще започнеш да ме разпитваш. Може би искам да бъда сама, далеч от тази болест, страховете, тази тъмна къща. Исках да бъда щастлива поне за малко, да се смея като другите хора.
– Не, това не си ти. Това не може да си ти – изрича Яман, сякаш сам се опитва да се убеди в думите си. – Сехер, която познавам, не би казала това. Тя не би ме унищожила по този начин. Кажи ми, какво криеш? Не можеш да си се променила толкова за толкова кратко време!
– Независимо, че всичко в живота ни се променя, аз трябва да остана същата, така ли? – изстрелва тя. – Погледни се, Яман. Нима ти си старият Яман? Непобедимият Яман, който преодолява всичко? Какво ни остана, освен болка, болест и тъга?
