Междувременно Мерием, която е пред университета и чака Кенан, поглежда часовника си и си казва, че вече е прекалено късно и тръгва да си ходи, когато зад гърба си чува Кенан да я вика по име.
– Мерием!
Тя спира, обръща се изненадано и вижда как Кенан я настига, запъхтян и с папка в ръка.
– Всички документи са тук – казва той, задъхан. – Взех и снимката от кантората. Да подадем документите!
Мерием го поглежда с недоверие.
– Вече е твърде късно, Кенан. Погледни часовника.
– Няма значение! Хайде! – настоява той и, без да чака отговор, я хваща за ръката.
Двамата тръгват тичешком към университета, привличайки погледите на малкото останали хора наоколо.
Действието прескача. Мерием и Кенан вървят мълчаливо един до друг. Лицето на Мерием е сериозно, а погледът ѝ – замислен. Изглежда, че нещата не са се получили. Но внезапно тя нарушава тишината:
– Успяхме! – казва тя с лека усмивка, която озарява лицето ѝ. – Благодарение на теб подадохме документите. Без твоята помощ нямаше да се справя. Истината е, че ти се появи точно, когато бях напълно готова да се откажа!
Кенан се усмихва скромно.
– Всеки би постъпил така – отвръща той, но погледът му става сериозен. – Въпросът е, кой се е опитал да обърка документите ти?
Думите му карат Мерием да замръзне. В ума ѝ проблясва образът на баща ѝ и неговата остра реакция, когато разбра, че тя отново ще учи.
– Татко! – прошепва тя, сякаш сама на себе си.
Кенан я поглежда внимателно, но не пита повече. Той леко докосва ръката ѝ и казва:
– Все едно. Важното е, че успяхме да те запишем. Сега остава само едно – да се дипломираш!
Мерием го поглежда, усмивката ѝ става по-уверена. Думите му сякаш вдъхват сила и вяра в собствените ѝ възможности. Тя кимва, а в очите ѝ проблясва решителност.
