Сцената се връща при Хира и Орхун. Хира продължава да го моли:
– Тръгвай си, моля те, докато не е станало късно! – Очите ѝ са пълни със страх.
Орхун обаче не я слуша. Сигурен в решението си, той започва да развързва ръцете ѝ. Хира протестира, но думите ѝ са заглушени от твърдата му решимост.
– Ще те спася! – казва ѝ той, докато внимателно развързва въжетата. – Вярваш ли ми?
Хира го гледа с насълзени очи и кима.
– А сега се успокой и не мърдай! – добавя той, гласът му звучи по-уверено от всякога.
Орхун взема ножа от близката маса и се взира в проводниците на бомбата. Червеният или черният? Ръката му трепва, когато посегне към единия, но после спира. След това се насочва към другия, но отново се колебае. Поглежда към Хира – нейното лице е изпълнено със страх, но тя се опитва да му се довери.
С един решителен замах Орхун отрязва червения проводник. Въздухът застива за миг, сякаш времето спира. После… нищо не се случва. Бомбата е обезвредена.
– Готово! Вече всичко е наред! – казва той с облекчение, докато маха устройството от стола.
– Ти си добре, нали? – пита Хира, все още уплашена.
– Опасността премина, спокойно. И двамата сме добре. Трябва да се махаме оттук! – отвръща Орхун, докато продължава да развързва въжетата ѝ.
– Стани! – нарежда той.
Хира се изправя, но залита от слабост. Орхун я хваща навреме. Очите им се срещат – напрежението отминало, но емоциите са все още силни.
Хира го прегръща през сълзи, а Орхун я обгръща силно с ръце. За момент, двамата остават така, неподвижни, сякаш времето отново спира – този път за тях.
