Хира е в кухнята, където слага мляко на котлона. Докато го наблюдава, мислите ѝ се връщат към прегръдката на Орхун след като я спаси от похитителите. Усещането за сигурност и топлина от онзи момент изпълва съзнанието ѝ.
– Тук ли си? Имаш поздрави от майстор Якуб – прекъсва мислите ѝ Орхун, който влиза в кухнята.
– Благодаря. Той как е? Добре ли е? – пита разсеяно Хира, но толкова е смутена от внезапната поява на Орхун, че не забелязва как млякото на котлона започва да кипи.
– Млякото кипна! – казва Орхун и сочи към котлона.
– Мили Боже! Как го изпуснах! – възкликва Хира, грабва тенджерата и я маха от огъня.
Орхун я наблюдава с интерес, без да каже нищо.
„Що за жена си ти? Не приличаш на другите“, мисли си той, докато Хира се опитва да се справи със ситуацията.
– Правя закуска за Аличо. Млякото е полезно – казва тя, опитвайки се да оправдае разсеяността си, и започва да търси хартия, за да попие разлятото мляко.
– Това ли търсиш? – пита Орхун и подава парче от хартията, която е пред очите ѝ.
– Да – казва Хира, леко смутена, взима хартията и бързо забърсва печката, сякаш иска да избяга от вниманието му.
Орхун продължава да я гледа със смес от изумление и възхищение.
„Какво правиш?“, пита се наум Хира, която крадешком хвърля поглед към него.
Орхун хваща погледа ѝ за миг, но вместо да каже нещо, се усмихва едва доловимо. Неловката тишина, обаче, не е тягостна, а напротив – изпълнена е със странна, неописуема близост.
