Орхун е в кабинета си, където гледайки снимката на Нихан си мисли:
„– Напусна този свят, без да разбереш, че синът ти е жив… И не защото
някакъв враг прояви безсърдечност, а защото собствената ти майка го
направи! Гневът ми не угасва никак.“
Хира влиза при Орхун като му носи закуска, защото не е хапвал нищо.
– Не искам – отвръща той с рязък и студен тон.
Хира обаче не се отказва.
– Но трябва да ядеш. Не можеш да продължаваш така.
– Казах, върни го! – отсича Орхун, като я поглежда за кратко, очите му пламтят от гняв.
Хира тръгва да излаза, но се връща и оставя подноса с храна пред Орхун.
–
Това, което правиш, е да съжаляваш себе си – казва тя. – Но така не
наказваш само себе си, а и всички нас! Гневът ти е станал бездънна яма, в
която ти стоиш! Мислиш, че светът се върти около теб и това, което
преживяваш, но не е така.
Тя прави крачка напред, срещайки погледа му.
– Знаеш ли, виж например Али. Това невинно дете се опитва да се справи с
болка, която е по-голяма от него. Да, трудно му е, но въпреки това се
бори, за да се задържи в живота! Не му причинявай още болка, не го
наказвай така! Али не го заслужава. Али вече живее тук. Той няма баба,
нито майка – има само нас! Ние сме всичко, което му остава. И е наша
отговорност да му дадем дом, в който да се чувства сигурен.
Орхун я слуша мълчаливо, но по изражението му личи, че думите ѝ го докосват.
–
Г-жа Афифе се опитва да защити реда и семейството си, но това само
прави нещата по-трудни за Али. Трябва да намерим начин да му помогнем,
но не по този начин! Али живееше бедно, но беше щастлив с баба си. А
сега какво искаш? Али да бъде нещастен тук, където би трябвало да намери
щастие?
Сълзи напират в очите ѝ, но тя ги сдържа.
– Това ли е начинът, по който искаш да почетеш паметта на сестра си?
В стаята настъпва мълчание. Орхун не казва нищо, но изражението му показва вътрешната борба, която бушува в него.
Хира въздъхва тихо и излиза от стаята.
