Той я отвежда в парка, където ѝ показва видеозаписа от градското наблюдение на телефона си, на който е заснет моментът, в който Ясемин произвежда изстрел срещу стоящия пред нея мъж.
– Наистина ли това е Ясемин? – пита Дуйгу, потънала в сълзи. – Не вярвам, това е невъзможно!
– И на мен ми се иска да е така, но… – добавя Волкан.
– Образът е далечен, размазан – заявява Дуйгу. – Дори не може да се види дали е момче или момиче. То е с качулка, нахлупена върху главата му. Как можеш да си сигурен, че това е сестра ми?
– Човекът, когото виждаш, е Ясемин. Съжалявам.
– Не, това не е вярно! Ясемин не би направила подобно нещо!
– Откъде знаеш? Не знаеш какъв живот е водила, в каква среда е израснала. Ти си полицейски служител и знаеш с какво се сблъскваме всеки ден.
– Замълчи! – избухва Дуйгу.
– Знам, че ти е трудно, но всичко ще се оправи – уверява я Волкан. – Аз съм до теб, ще ти помогна.
Той отива да донесе вода за Дуйгу. Когато се връща, тя вече е малко по-спокойно.
– Ако не се чувстваш добре, можем да поговорим друг път – казва Волкан.
– Нека поговорим сега. Искам да знам всичко.
– Добре. Знам колко важна е сестра ти за теб. Търсих я през последните два месеца. Попаднах на следа, но не казах нищо, за да не ти дам фалшива надежда. Залових я, но тя се изплъзна от ръцете ми. Тя е член на голяма банда, която се занимава с измами и кражби.
– Повтарям въпроса – казва Дуйгу. Устните ѝ треперят, докато се опитва да контролира емоциите си. – Как разбра, че това е Ясемин? Как може да си сигурен?
