Орхун седи до леглото на Хира, която вече е заспала. Изглежда крехка и безпомощна, а той не откъсва поглед от лицето ѝ. Вратата се отваря тихо, и Гюлнур влиза, за да вземе подноса и тихо излиза.
Хира започва да бълнува. Думите ѝ са несвързани, изпълнени с мъка. Орхун скача от мястото си и слага ръка на челото ѝ. Температурата отново се е вдигнала.
В този момент в стаята влиза Нуршах.
– Как е? По-добре ли е? – пита тя разтревожено.
– Отново има температура – отвръща Орхун, а тревогата в гласа му е осезаема.
– Да извикаме ли пак лекар? – предлага тя.
– Няма нужда. Да изчакаме лекарството да подейства – казва Орхун, опитвайки се да запази спокойствие.
Нуршах кимва и излиза.
Хира се събужда внезапно, изплашена от кошмар. Дишането ѝ е учестено, а очите ѝ са пълни със страх. Орхун ѝ подава чаша вода.
– При треска се губят много течности. Трябва да пиеш – казва той, а гласът му е нежен.
Докато тя отпива, той забелязва, че възглавницата ѝ е цялата мокра от пот. Внимателно я сменя с чиста, като се старае да не я притесни. Хира го гледа с несигурност.
– Моля те, не се дръж така с мен. Аз не го заслужавам – казва тя с разтреперан глас, а сълзите ѝ започват да се стичат по лицето. – Колкото повече го правиш, толкова повече страдам. Моля те! Кака Нихан заради мен… Аз със собствените си ръце… – Хира не успява да завърши. Разплаква се неудържимо.
Орхун я прекъсва спокойно, но твърдо:
– Сега не мисли за това. Трябва да мислиш как да се оправиш.
Той става и излиза от стаята, оставяйки я сама с мислите ѝ.
