Еда поглежда крадешком през открехнатата врата на стаята си, а гневът проблясва в очите ѝ. Тя се обръща към майка си, ядосана:
– Боже, не я изпуска и за миг! Скъпата му жена! Ами ако му я вземат? – думите ѝ са наситени със сарказъм.
Перихан я поглежда строго, но с нотка спокойствие в гласа:
– Стига си мърморила, Еда! Всичко е под контрол, нали? Орхун го няма в кабинета си, а и наоколо няма никой. Хайде, отиди и вземе компютъра, за да може след като компютърната специалистка дойде при нас, да приключи работата си и всичко да приключи един път завинаги!
Еда въздъхва и кимва неохотно:
– Добре, мамо. Отивам.
Тя внимателно отваря вратата и наднича в коридора, оглеждайки се на всички страни. Салонът е празен, затова, стъпвайки тихо, се промъква към кабинета на Орхун.
Светлината от телефона ѝ осветява тъмния шкаф, където Орхун е скрил компютъра. Еда го издърпва внимателно, опитвайки се да не издаде нито звук. Но в този момент вратата на кабинета се отваря. Муса влиза неочаквано, а Еда, държейки компютъра като спасителен пояс, се притиска зад вратата, сърцето ѝ бие лудо.
– Защо ли пак е отворен този прозорец? Ще влязат буболечки! – мърмори си под носа Муса, докато отива да затвори прозореца.
Еда стиска устни, опитвайки се да не издаде присъствието си. Тя почти усеща как всеки шум може да я издаде.
След като затваря прозореца, Муса се оглежда бегло и излиза, без да забележи нищо. Вратата се затваря зад него, а напрежението в тялото на Еда започва да се отпуска. Тя издиша дълбоко, стиска компютъра по-здраво и тръгва да излиза, борейки се да запази самообладание.
