В болничната стая Хира бавно отваря очи. Светлината я заслепява за миг, но скоро вижда познатото лице на Орхун, който седи до леглото ѝ. Щом забелязва, че тя се е събудила, той скача от мястото си.
– Тук съм! – казва той с топъл, но притеснен глас. – Няма за какво да се тревожиш! В болницата сме, ти си добре!
Хира се опитва да каже нещо, но устните ѝ едва помръдват.
– Не се напрягай! – моли я Орхун, като внимателно поставя ръка на рамото ѝ, за да я успокои. – Да не изстинеш!
Забелязвайки, че температурата в стаята е по-ниска, той бързо взема дистанционното на климатика и увеличава топлината. Въздухът става по-приятен, но напрежението между тях остава.
Хира го гледа право в очите. „Защо? Защо казваш, че съм невинна?“, пита се тя мислено, без да отмества поглед.
Орхун сякаш долавя въпроса ѝ. „Ако ти разкажа, дали ще можеше да го приемеш?“, мисли той, като не отмества очи от нея.
„Какво? Има нещо, което не си казал? Нали ми показа това видео? Виновна съм! Какво се промени? Какво се опитваш да направиш?“, продължава да мисли Хира, все така вперила поглед в него.
„Опитвах се да те защитя!“, отвръща мислено Орхун, очите му се изпълват с топлина, която не може да скрие.
„Иска ми се… иска ми се да те разбера“, мисли си Хира. „Защо ме защитаваш?“
„Защото… защото…“, започва мислено Орхун, но точно в този момент в стаята влиза медицинската сестра, прекъсвайки разговора без думи.
Действието прескача. Орхун стои пред Хира с документи в ръка.
– Изписването е уредено – казва той спокойно. – Може да тръгваме, когато пожелаеш.
Хира гледа към Орхун без да каже нищо.
– Добре ли си? – пита я Орхун, като се приближава до нея.
Тя се колебае за миг, преди да заговори.
– Аз… ако не дойда с теб…
– Не разбирам – отвръща той с леко изненадан тон. – Тогава къде ще отидеш?
– При леля – отговаря Хира, избягвайки погледа му.
– От майка ми ли се страхуваш? – пита Орхун, като я наблюдава внимателно.
– Не!
– А тогава? – настоява той и се приближава още повече към нея.
– Госпожа Афифе ще се почувства зле, ако ме види в имението. Не мога да я гледам в очите.
– Този дом е и твой! – заявява Орхун твърдо, почти със заповеднически тон. – И повече няма да се случва такова нещо. Обещавам ти!
– Но аз…
– Не приемам възражения! Не се напрягай повече! – прекъсва я Орхун категорично, взема палтото ѝ и внимателно ѝ помага да го облече. – Останалото ще обсъдим у дома.
Докато Хира се готви да тръгне, в ума ѝ отново се върти същият въпрос: „Всичко ли? Защо каза, че съм невинна?
Орхун и Хира пристигат пред имението. Атмосферата около тях е напрегната, а вятърът сякаш носи предчувствие за буря. Хира слиза от колата, но остава застинала на мястото си, сякаш корените ѝ са пуснали дълбоко в земята.
– Хайде! – подканя я Орхун, поглеждайки я с нежен поглед.
В същото време Шевкет ги вижда отдалеч. С бързи крачки се насочва към стаята на Афифе.
– Госпожо, господин Орхун и Хира току-що пристигнаха!
Афифе дори не вдига глава. Очите ѝ са като буря, а гласът ѝ разсича тишината.
– Вън!
Шевкет замръзва за миг, но след това побързва да се оттегли, осъзнавайки, че присъствието му само изостря напрежението.
Орхун и Хира влизат в къщата. Докато се изкачват по стълбите към стаята си, пред тях изведнъж застава Афифе. Лицето ѝ е изкривено от гняв, а очите ѝ хвърлят мълнии.
– Какво прави тази убийца в дома ми?! – крещи тя, гласът ѝ отеква из цялата къща.
Орхун пристъпва напред, поглеждайки я строго.
– Успокой се!
– Отговори ми, Орхун! Какво прави тази убийца тук?! – продължава да крещи Афифе, гласът ѝ е пронизващ.
Орхун се обръща към Хира с мек тон, който контрастира с напрежението в гласа на майка му.
– Прибери се в стаята си.
Хира не помръдва, замръзнала от думите на Афифе.
– Хайде, влез и ме чакай! – повтаря той, този път с повече твърдост.
Хира бавно влиза в стаята, без да каже нищо. В същия момент от една от стаите излизат Еда и Перихан. Лицата им сияят от задоволство, усещайки назряващата драма.
– Продължаваш да защитаваш тази убийца! Как можа да я доведеш отново тук?! В моя дом! – крещи Афифе, напълно изгубила контрол.
– Това е и нейният дом! – заявява Орхун твърдо, гласът му е силен и ясен. – Тя живее тук и ще продължи да го прави! Казах ти, че е невинна!
– Не те е срам! Толкова ли си заслепен? Толкова ли си влюбен?! – изригва Афифе, почти треперейки от ярост. – Тя е убийцата на сестра ти! Самата тя го призна! Не възрази! Кръвта на сестра ти е по ръцете ѝ!
