Действието прескача във вечерта. Яман и Сехер влизат в стаята на Зия, където той все още спи. Лицето му изглежда спокойно, но носи следите на дълбоки терзания.
Яман се приближава до леглото, сяда на ръба и внимателно прокарва ръка през косата на брат си.
– Батко! – казва той тихо, почти шепнешком, сякаш не иска да го събуди грубо.
Зия отваря очи, изненадан.
– Яман?! – казва той, сякаш не може да повярва. – Яман, ти се върна?! Но, но… аз трябва да вървя, Яман! Аз ще се предам… защото се провиних! Аз ще изтърпя наказанието си… Не, не, тя повече няма да може да ме използва и да ни причинява зло…
– Ти никъде няма да ходиш! – отвръща Яман. – Ти винаги ще бъдеш до мен, а аз до теб! Ние сме братя, и никой не може да ни раздели!
– Но… нас ще ни разделят… Тя умря… умря… Яман… Аз… аз я убих… Но не го исках… Тя можеше да ни стори зло, Яман… – думите му са объркани, но пропити с дълбоко съжаление.
– Батко, успокой се! – моли го Яман. – Тя е жива. И няма да може никога повече да ни причини зло!
Зия поглежда Яман с невярващи очи.
– Тя… жива ли е? Получава се, че е жива… Но за нас, Яман, тя отдавна е мъртва. Ние нямаме такава майка!
– Нямаме, батко. Нямаме! – потвърждава Яман.
Очите на Зия се пълнят със сълзи, но този път те носят облекчение, не страх. Той обгръща Яман с треперещи ръце.
– Яман, колко е хубаво, че си мой брат! – казва той и го прегръща силно.
В този момент в стаята влетява Юсуф, с очи, искрящи от радост.
– Чичо! И мен също ме прегърни! – казва той весело.
Яман го слага да седне между тях двамата.
– Лельо, ела и ти при нас! – приканва той Сехер.
Сехер се приближава и застава до Яман, обгръщайки го с нежна прегръдка. Топлината в стаята сякаш разсейва всички сенки от миналото.
– От този момент за нас започва нов живот! – заявява Яман, а в гласа му звучи решителност и надежда. – Ще бъдем по-щастливи от всякога! Нито една сила не можа да разруши нашето семейство.
Всички се притискат един към друг в мълчалив съюз, обещаващ ново начало, изпълнено с любов и сила.
