Действието се пренася в стаята на Хира. Тя стои пред огледалото, а погледът ѝ е прикован в синините по шията ѝ — белезите, оставени от жестоките ръце на Афифе. Пръстите ѝ несъзнателно докосват наранената кожа, сякаш иска да се увери, че това е реалност, а не кошмар. В този момент вратата се отваря тихо и Орхун влиза. Погледът му е тъжен, но изпълнен с решителност.
“Не са само тези белези на шията ти… Боли те много повече от истината, която не можеш да приемеш. Забавих се твърде дълго, за да ти кажа, че си невинна…” – мисли си Орхун, докато я наблюдава.
Звукът от затварянето на вратата изтръгва Хира от унеса. Тя се отдръпва от огледалото и поглежда към него с тъжно и подпухнало от плач лице.
– Шията ти… Никой не трябва да вижда това – казва Орхун.
– Това е моят грях! – отвръща Хира.
– Нямаш никакви грехове. Просто изчакай! Ще разбереш всичко – казва Орхун. – Тогава ще получиш отговорите на всичките си въпроси.
Хира го гледа, сякаш се опитва да проумее думите му, но не успява. Гласът ѝ трепери:
– Как така нямам грях? Ако наистина бях невинна, защо ме доведе тук? – пита тя объркано. – Не разбирам защо правиш всичко това…
Орхун въздъхва дълбоко и се приближава към нея.
– Знам, че не ти е лесно. И на мен не ми е лесно да ти обясня всичко. Но ако имаш търпение, ще научиш истината – казва той с топлина в гласа. – Всичко, което правя, не е, за да докажа нещо на майка си. Правя го заради теб. Сега си почини!
След тези думи Орхун се обръща и излиза от стаята, оставяйки Хира сама със своите мисли и наранена душа.
Действието се пренася в салона. Орхун спира, когато вижда Нуршах да плаче. Очите ѝ са зачервени, а раменете ѝ потрепват от риданията.
– Нуршах?! – пита той загрижено.
– Батко… Мама не е добре… и аз също не съм добре! – казва тя през сълзи.
– Ела, да си поговорим – казва Орхун и придружава сестра си до стаята ѝ.
