Междувременно Дуйгу тича след Ясемин, но не може да я настигне. Сълзи парят очите ѝ, но тя продължава напред, докато не се спъва и пада на колене. Безсилна, тя остава там, седнала на земята, плачейки горчиво. В далечината Ясемин се обръща и вижда сестра си, но изражението ѝ остава ледено, без капка съчувствие. След като губи надежда, че може да я намери днес, Дуйгу се връща в полицейския участък.
След дълго лутане и изгубена надежда, Дуйгу се връща обратно в полицейския участък. Настроението ѝ е помрачено, а отношението ѝ към Али става все по-остро и дистанцирано. Когато напрежението става непоносимо, тя излиза навън, за да се успокои, а след малко се обажда на Волкан и го моли да дойде при нея.
Малко по-късно Волкан пристига и я заварва да седи на една пейка пред участъка, загледана в празното пространство.
– Идиот! – изрича Волкан, приближавайки се и сядайки до нея. – Прости ми, но не мога да понасям Али, когато си пъха носа в чужди неща. Ако не беше той, Ясемин вече щеше да бъде в ръцете ни!
– Възможно е, но моля те, внимавай с думите, когато говориш за Али – уточнява Дуйгу. – Той има предвид моето благополучие. Беше там, защото се грижи за мен и се притеснява за мен. Знаеш колко много го ценя. Не искам повече да те чувам да говориш за него по този начин.
– За съжаление, не мога да му кажа нищо – продължава Дуйгу. – Нито на него, нито на майка ми. Никой не трябва да знае, че съм намерила Ясемин, докато не се уверя, че тя няма нищо общо с това убийство. Само ти знаеш. Ти си моят довереник.
Дуйгу спира за момент и преглъща тежко.
– Сигурен ли си, че видя родилния ѝ белег?
– Видях го ясно – кимва Волкан.
Дуйгу въздъхва дълбоко и казва с треперещ глас:
– Не видях китката ѝ, но съм сигурна, че това беше тя. Видях лицето ѝ… след толкова много години. Беше пораснала толкова много. Невинното ѝ, винаги усмихнато лице… е станало сурово и непроницаемо.
Волкан поставя ръката си на рамото ѝ и с уверен тон изрича:
– Не се отказвай. Ще решим този въпрос заедно.
Дуйгу поклаща глава.
– Не искам да вярвам, че Ясемин е виновна…
Волкан свива челюст и отвръща с твърдост:
– Но аз много добре знам какво видях. Ако тя е виновна… понякога има начини да избегнем съдебната процедура…
– Никога няма да направим това! – прекъсва го рязко Дуйгу и в гласа ѝ звучи решимост, която не подлежи на спор. – Ако тя е виновна, ще постъпя правилно, въпреки че е моя сестра. Единственото ми желание е да греша…
В този момент Али излиза от полицейския участък. Погледът му попада върху Волкан и Дуйгу, които разговарят на пейката и си казва наум: „Аз я отблъснах от себе си. Толкова много я притисках, че сега тя споделя проблемите си с Волкан, а не с мен“.
След края на работния ден Дуйгу се прибира вкъщи, но преди да влезе вижда Султан в двора. Лелята на Али се опитва да разбере какво се случва с нея, че не идва вече в тях, но Дуйгу само ѝ отговаря, че тя и Али са колеги по работа и никога не могат да бъдат нещо повече.
