Яман и Сехер са все още на парцела, където мечтаят как ще изглежда новият им дом. Заради чувство на срам и неудобство, Сехер се опитва да избегне разговора с Яман за децата, но той не се отказва.
– Тук ще направим голям прозорец, за да можем да гледаме как Юсуф играе на двора – предлага Сехер с усмивка.
– Не само Юсуф. И нашите деца ще играят пред очите ни – казва Яман.
Сехер спира за миг. Лицето ѝ поруменява от смущение. Тя поглежда встрани, опитвайки се да избегне темата.
– Може би… – казва тихо и бързо променя посоката на разговора: – Тук, на верандата, можем да закачим звънчета, които да звънят от вятъра и да носят спокойствие…
Яман се усмихва и прокарва ръка през косата ѝ с нежност.
– Спокойствие… Това е любимата ми дума – казва той меко. – Нашият дом ще бъде изпълнен с мир и щастие. Но… не мога да обещая, че ще бъда спокоен, когато нашите деца превърнат двора в бойно поле… – добавя с весела усмивка.
Точно в този миг телефонът на Яман звъни. Той го изважда и поглежда екрана.
– Нашето малко любимо момче! – възкликва Яман и отговаря на обаждането: – Кажи, юначе?
– Чичо, леля при теб ли е? Искам да я питам нещо, тя си е оставила телефона – разказва Юсуф разтревожено.
– До мен е. Сега ще ти я дам.
Яман подава телефона на Сехер. Тя го взима с лека усмивка.
– Лельо, домашната ми работа беше в стаята ми, но сега я няма! Ако не я занеса, учителят ще ми се кара! – казва Юсуф с почти паникьосан глас.
Сехер въздъхва и с усмивка го пита:
– Юсуф, тетрадката има ли крака?
– Не…
– Тогава не може да избяга от теб. Знаеш ли, понякога не виждаме нещата, когато в стаята ни цари хаос. Може би тетрадката сега те гледа от някъде и те чака да я намериш. Потърси внимателно – аз ще чакам на телефона.
Момчето оглежда разхвърляната си стая и изведнъж изпуска дълбока въздишка на облекчение.
– Лельо, намерих я! – радостно възкликва Юсуф.
Сехер се усмихва и приключва разговора, а Яман отново подхваща тема, която смущава Сехер.
– Когато бъдеш бременна с нашето дете… – започва той тихо, но с вълнение в гласа. – Ще му разказвам колко красива и добра е майка му… Нашето дете ще има твоята усмивка… малки, нежни ръчички като твоите… Ще го държа за ръце и ще го водя, когато направи първите си стъпки…
Сехер не успява да сдържи сълзите си.
– Наистина ли това ще се случи? – пита тя с треперещ глас.
Яман нежно изтрива сълзите ѝ с върха на пръстите си и се усмихва уверено.
– Наистина! Обещавам ти – всички наши мечти ще се сбъднат.