В лицея, където Къвълджъм е директор, обсъждат приемането на ученик, който е бил отхвърлен от три различни училища. Къвълджъм се застъпва за детето и заявява на колегите си, че първо трябва да разговарят със семейството на ученика, за да разберат какъв е проблемът и дали детето няма здравословен проблем, вместо веднага да го лишават от образование. Колегите ѝ се съгласяват с нея.
Къвълджъм се среща с майката на момчето и с изненада открива, че това е същата жена, с която наскоро е имала остър спор и която заплаши да я съди. Кюбрю, щом вижда Къвълджъм, се обезкуражава и си мисли, че шансът детето ѝ да бъде прието е нулев.
Къвълджъм обаче спокойно я кани да обясни защо синът ѝ не е бил приет в другите училища. С треперещ глас жената признава, че детето ѝ е диагностицирано с аутизъм, различно е от връстниците си и трудно задържа вниманието си.
– Не се притеснявайте – уверява я Къвълджъм. – Ще направя всичко, което е по силите ми за сина ви.
– Къвълджъм, защо ми помагате? – пита Кюбрю объркано. – Не искам да припомням, но ние бяхме стигнали до съд…
– Това, че нашите мнения се разминават, не означава, че ще лиша сина ви от образование – отвръща Къвълджъм с твърд, но сърдечен тон. – Аз също съм майка и ви разбирам.
Преди да си тръгне, Къвълджъм задава въпроса, който не ѝ дава покой – защо Кюбрю е оттеглила жалбата си. Жената отговаря, че заради Йомер, който е гарантирал за нея.
