Действието се връща в болницата. Орхун крачи неспокойно напред-назад пред операционната. Всяка секунда му се струва като вечност. Погледът му е прикован към затворените врати, сякаш с волята си може да ги отвори. В този момент забелязва една медицинска сестра, която минава наблизо, и я спира с трепереща от напрежение ръка.
– Кога ще приключи операцията? Как е тя?
– Нямам право да ви информирам – отвръща сестрата. – Лекарите ще излязат и ще ви обяснят.
– Чакам пред тази врата от часове! Никой нищо не ми казва! – изнервя се Орхун.
– Съжалявам! – отвръща сестрата и продължава, оставяйки го сам в мъчителното очакване.
Камерата ни пренася в операционната, където лекарите продължават да се борят за живота на Хира. Мигащите светлини на мониторите отбелязват всяка нейна жизнена реакция.
Но Хира не е там.
В нейното съзнание тя върви бавно през дълъг, тъмен тунел. Стъпките ѝ отекват в тишината, а пред нея проблясва мека, примамлива светлина. Тя усеща покой и топлина, които я обгръщат, канейки я да продължи напред.
– Не си отивай! Не ме оставяй! – гласът на Орхун раздира безмълвния мрак около нея. – Бори се! Остани при мен!
Хира се спира за миг, нерешителна, но после продължава към светлината с бавни, колебливи стъпки.
– Недей! Остани с мен! – отново отеква гласът му, този път още по-настойчив и пълен с болка. – Моля те, не си тръгвай!
Връщаме се при Орхун, който стои неподвижен, стиснал юмруци до побеляване. Сякаш усеща, че Хира е на границата между живота и смъртта.
– Не тръгвай към светлината през онзи тунел! Не обръщай гръб на истината… Ще научиш всичко… Ще ти кажа истината! – думите му се превръщат в клетва, изпълнена с любов и страх.
