След малко при нея влиза Яман. Сехер е успяла да събере багажа му и започва да му обяснява:
– Сложила съм ти два пуловера, за да не ти е студено. Вечер на пристанището духа студен вятър.
– Да, но това няма значение – отвръща Яман и нежно обгръща ръцете ѝ с длани. – Студено ми е на всяко място, където теб те няма. Само ти можеш да ме стоплиш!
– Веднъж затворих Юсуф в един такъв куфар. Мислиш ли, че и аз мога да се побера в него?
– Бих те взел с мен, ако беше възможно, но не искам да си в такава стресова среда. Срещите ще продължат с часове и не бих могъл да бъда близо до теб.
Сехер въздъхва и с леко треперещи пръсти затваря ципа на куфара.
– Мисля, че съм сложила всичко!
Яман леко поклаща глава и протяга ръка към нощното шкафче. Взема шала ѝ и го поставя внимателно върху дръжката на куфара:
– Не си сложила това. Искам да имам поне частица от теб до себе си.
Настъпва тишина, изпълнена с неизказана тъга. Сехер го поглежда с леко насълзени очи.
Настава време Яман трябва да тръгва, а Сехер отново го прегръща.
– Надявам се да успееш да решиш проблема – казва тя.
Яман я поглежда право в очите и признава с приглушен глас:
– Толкова ми е трудно да те оставя… Как ще минат тези дни и часове без теб?
Сехер се опитва да се усмихне и погалва лицето му:
– Не забравяй да се храниш.
– Знаеш ли, че нищо освен теб не ме интересува? – прошепва Яман.
В този момент телефонът на Яман звъни. На екрана свети името на Недим.
– Аз вече съм тук – казва Недим от другата страна на линията. – Донесох документите. Време е да тръгваме, за да не изпуснем самолета.
– Добре, ей сега ще сляза – отговаря Яман и затваря телефона.
Сехер го поглежда тревожно:
– Може да съм забравила нещо… Да погледнем още веднъж.
– Не се притеснявай, всичко си сложила – успокоява я Яман .
Сехер подава палтото на Яман и му помага да го облече. Двамата отново се прегръщат.
