След няколко часа позволяват на Яман да влезе при Сехер.
Приближава се до леглото, където Сехер лежи с бледо лице и затворени очи, като ангел, застинал във времето. Яман протяга ръка и нежно гали косата ѝ.
– Всичко това е моя грешка… – прошепва той. – Може би не трябваше да излизаме в морето? Може би тогава нищо нямаше да се случи… – Моля те, върни се… Върни се
Безсилен и съсипан, със сълзи в очите, Яман излиза от стаята. В коридора напрежението и гневът, които кипят в него, изригват. Той удря с всичка сила една от стените, като оставя следа от болката си.
– Това е заради мен! Аз съм виновен за всичко! – крещи той с ярост, която не може да овладее.
– Г-н Яман, какво правите? – Дженгер загрижено хваща ръката на Яман.
– Всичко това стана заради мен! – Яман не спира да се обвинява. – Жена ми лежи там заради мен! Аз я качих на онази проклета яхта!
– Вие за нищо не сте виновен! Това е нещастен случай – опитва се да го успокои Дженгер, но гневът на Яман го разтърсва.
– По дяволите! – крещи Яман, като стиска юмруци. – Аз поставих всичките си врагове на колене, но сега съм безсилен! Нищо не мога да направя, за да се събуди!
Дженгер се опитва да го върне към разума.
– Г-н Яман, вие искахте да направите г-жа Сехер щастлива. Никой не може да предотврати това, което му е писано.
– Аз можех да го предотвратя! – казва Яман с разтреперан глас. – Трябваше да сляза вместо нея! Лекарят каза, че тя може да се събуди чак след година!
– Лекарят каза, че това е в най-лошия случай – поправя го Дженгер, с увереност в гласа си. – Но той не познава г-жа Сехер. Тя е силна, тя ще се пребори и ще се върне при нас!
Яман се спира, поглежда към Дженгер и, за пръв път откакто излезе от стаята, гневът в очите му отстъпва място на надеждата.
– Сега тя има нужда от вас, от вашия глас – продължава Дженгер. – Вие трябва да бъдете до нея.
Тези думи сякаш връщат Яман към реалността. Той поема дълбоко дъх и се връща в стаята на Сехер. Тя лежи неподвижно, обгърната от тишина, но за Яман това не е тишина – той знае, че навремето както той я чуваше, така сега тя е там, и също го чува.
Сяда до нея, хваща ръката ѝ и започва да ѝ говори. Гласът му е тих, но изпълнен с обич и вяра.
– Сехер, знам, че ме чуваш… – шепне той, като прокарва пръсти през косата ѝ. – Когато аз бях в безсъзнание, усещах как си до мен. Сега съм тук и няма да те оставя. Трябва да се върнеш при мен. Заради нас. Заради това, което започнахме заедно.
Очите му се пълнят със сълзи, но той продължава да говори, уверен, че думите му ще стигнат до нея.
– Помниш ли как ми казваше, че винаги ми вярваш? Сега аз вярвам в теб. Знам, че ще се върнеш. Ти си най-силният човек, когото познавам.
Ще дойде ли Сехер в съзнание и ще се възстанови ли?
