Сехер изглежда като затворено диво животно в клетка. Без да иска тя се поглежда в огледалото на стената и подскача от това което вижда в него. Тя дори не разпознава себе си.
Уплашена, тя отстъпва назад, блъска шкафове и столове, които падат с трясък.
– Добре ли си? – пита Яман притеснено отвън и в следващия миг разбива вратата.
Втурва се към нея и я прегръща силно.
– Не бой се! Аз съм тук! – прошепва той с треперещ глас. – Аз съм до теб. Всичко ще бъде наред!
– Пусни ме! – моли го Сехер , опитвайки се да се освободи. – Моля те, пусни ме!
– Не се страхувай от мен! – моли я Яман, а очите му се пълнят със сълзи.
Сехер събира сили и го отблъсква грубо.
– Аз… не те познавам! – казва тя разплакана, докато отстъпва назад.
В този момент в стаята влиза лекарят.
– Г-жо Сехер, моля ви, успокойте се! – казва той. – Хайде да се върнем в стаята ви. Там ще се почувствате по-добре.
Сехер се подчинява, водена от лекаря, но продължава да хвърля объркани погледи към Яман. Той стои неподвижен, със съкрушено изражение, докато гледа как Сехер се отдалечава, сякаш всяка нейна стъпка го отдалечава от надеждата, че тя ще си спомни за него, за тяхната любов.
