Действието се премества в полицейския участък. Семра нахлува в стая като буря, лицето ѝ е изкривено от гняв и отчаяние.
– Къде е Ясемин! – крещи тя, гледайки директно към Али. – Къде си отвел детето ми? Веднага я доведи при нея! – Вдига ръка, сякаш иска да удари Дуйгу, но в последния момент се овладява и гласът ѝ, макар и изпълнен с гняв, трепери от умиление.
Али повежда Семра към ареста. Жената, мъчейки се да запази равновесие, се приближава до решетките, зад които се намира дъщеря ѝ. Въпреки изминалия период от седем години тя я разпознава без затруднения.
– Моята Ясемин… Дъщеря ми… – казва тя с треперещ глас. Думите ѝ са изпълнени с емоции и неописуема радост.
Легнала на пейката, Ясемин отваря очи. Погледът ѝ среща този на майка ѝ, чието лице е залято от сълзи.
– Дете мое, колко много си пораснала… Колко много си се променила… – продължава Семра. –Толкова дълго те търсих. Тук ли трябва да те намеря? Но това няма значение. Ти си жив. Слава Богу, че си жив!
Семра протяга ръце през решетките, сякаш за да достигне дъщеря си.
– Защо ме гледаш така, дете мое? – пита тя тихо. – Ела при майка си, ела тук, моя Ясемин.
Ясемин бавно се изправя и неохотно се приближава до решетките. Семра веднага я прегръща през студените решетки и я притиска с всички сили.
– Ароматът ти… – казва тя със загриженост. – Все още е същият. Не се е променил…
Гласът ѝ трепери от емоции, смесица от копнеж, облекчение и радост. Майката сякаш черпи надежда от близостта на дъщеря си. Ясемин обаче не отвръща на тези чувства. На лицето ѝ се изписва само гняв. Изведнъж тя се отдръпва от майка си и прави крачка назад.
– Какъв аромат? Каква дъщеря? – пита тя с яд в гласа си. – Сега ли се сети за мен?
Семра я поглежда с недоумение.
– Какви са тези думи? – пита тя с отчаяние. – Изпаднах в лудост, когато те загубих. Всеки ден умирах наново, дете мое. Недей да правиш това. Ела при мен… Толкова много ми липсваш. Очите ти, ръцете ти, лицето …
– Дъщеря ти ми разказваше същите приказки – Ясемин рязко я прекъсна. – Вече ѝ казах, ще кажа и на теб: ти не си моето семейство. Нямам майка или сестра, които да са ме оставили сама на улицата, а после спокойно да продължат живота си. Махай се оттук!
Тя обръща гръб на майка си, която се изправя, сякаш е била ударена с чук. Съкрушената Семра се клати на крака, почти губейки съзнание. Али я подкрепя навреме и я извежда в коридора.
Дуйгу се приближава до нея и се опитва да я прегърне.
– Не ме докосвай! – крещи Семра. – Не ме наричай майка!
Тя посочва с пръст стената, зад която се намира килията.
– Имам само една дъщеря. Тя е там. Ти си причината тя да не ме погледне. Стой далеч от мен!
Сцената прескача във вечерта. Дуйгу се връща от работа. Точно пред портата спира и вижда как майка ѝ хвърля дрехи през прозореца.
– Нека се махне от тази къща! – крещи Семра от вътрешността на къщата. – Аз не я искам тук! Нямам такава дъщеря! Нека да отиде по дяволите!
Виждайки това, Султан се приближава до Дуйгу.
– Прекарай тази вечер при нас – предлага тя загрижено.
Тези думи достигат до Волкан, който наблюдава ситуацията от тайното си място. Той изпада в ярост, а тялото му не издържа на емоциите. Той се хваща за главата, получава световъртеж, после губи съзнание и пада на улицата.
