Юсуф тичешком напуска терасата. Яман се приближава към Сехер, погледът му е мек и пълен с нежност.
– Заедно посадихме това дърво – казва той. – Ти ми каза да се доверя на земята, че дори пустините могат да се превърнат в градини, ако човек го желае истински.
– Така ли съм казала? Не си спомням – отговаря Сехер разсеяно, но вижда как Юсуф и Зия излизат на терасата и бързо тръгва към тях.
– Лельо, виж! Чичо Зия се грижи за всички тези цветя – възкликва Юсуф като гордо показва всички цветя на терасата.
-Лельо, виж, чичо Зия се грижи за всички тези цветя – показа Юсуф.
– Сехер, ти също много ми помагаше! Ти се грижеше за цветята, когато мен ме нямаше – пояснява Зия. – Ти много обичаш цветя!
– Много са красиви! – отговаря Сехер.
Зия взема една саксия и я подава на Сехер.
– Виж, маргаритки! Специално ги посадих за теб! Ти много харесваше маргаритки! Спомняш ли си? – пита Зия.
Сехер замълчава за миг, после тихо казва:
– Извинявай… Аз наистина се опитвам, но…
– Няма нищо, Сехер – успокоява я Зия с нежност. – Ние нямаме за къде да бързаме. Знаеш ли, понякога и аз забравям, но после си спомням. И ти ще си спомниш!
Сехер посочва едни цветя.
– А тези? Как се казват? – пита тя, но в следващия миг леко залита.
Яман прави крачка към нея, лицето му е напрегнато от притеснение, но замръзва на място, щом вижда как страхът проблясва в очите ѝ.
– Сехер, добре ли си? – пита Зия, хващайки я за ръката, за да я подкрепи.
– Леко ми се зави свят – отговаря тя.
– Леля не е е е закусила, затова ѝ се зави свят – казва Юсуф.
