Сехер тръгва да излезе от стаята, но Яман застава на пътя ѝ.
– Няма да ходиш никъде – заявява уверено. – Това е твоят дом. Ние няма да се откажем. Ще чакаме… А когато спомените се върнат, ще осъзнаеш, че тази къща е твоя, а ние сме твоето семейство.
– А ако не си спомня? – пита Сехер с разтреперан глас. – Ако до края на живота си се чувствам като чужда тук? Като призрак, който се скита сред вас?
– Всичко, от което се нуждаеш, е време – отвръща Яман. – Дай го на себе си… и на нас. Спомените ще се върнат. Може би не веднага, но постепенно. Аз вярвам в това.
Сехер навежда поглед. Гласът му носи толкова сигурност, но дали е прав? Дали времето ще върне изгубеното?
– Може би си прав… Може би наистина просто ми трябва време – казва Сехер. – Ще ми позволиш ли да се прибера в стаята си? Искам да си почина малко.
Сехер тичешком излиза от стаята. Яман тръгва след нея, но на стълбите спира, защото Недим му звъни и той трябва да му отговори.
– Яман, трябва да дойдеш в компанията. Имаме важно съвещание, а и документи за подпис те чакат – казва Недим.
– Трябва да остана в имението в момента – отговаря Яман. – Изпрати ми документите тук.
Сехер се оглежда и ослушва, дали Яман се е прибрал в кабинета си и при първата възможност тя бяга от имението. Решава да намери дома на баща си, надявайки се там да възстанови паметта си.
Действието прескача. Яман седи напрегнат в кабинета си, когато при него влиза Дженгер, който му носи кафе.
– Не трябваше! Не ми се пие кафе – казва Яман.
– Нещо ви тревожи, нали? – пита предпазливо Дженгер.
– Сехер поиска да си тръгне от имението – отвръща Яман с въздишка. – А когато я спрях… тя се уплаши. Погледна ме… сякаш иска да избяга от мен.
– Ако ми позволите, ще отида да видя как е г-жа Сехер – предлага Дженгер.
– Ще бъде хубаво, защото тя не иска да ме вижда – отговаря Яман. – Нека до нея бъде някой, на когото има доверие.
Минути по-късно Дженгер се връща, лицето му издава тревога.
– Г-н Яман… Г-жа Сехер я няма!
Яман рязко вдига глава.
– Как така я няма?! Навсякъде ли потърсихте?
– Да! Тя си е тръгнала – отговаря уверен Дженгер.
Яман притеснен тичайки излиза от кабинета си. В коридора се сблъсква с Неслихан.
– Г-н Яман! Знам къде може да е отишла Сехер! – казва тя. – По-рано разпитваше Юсуф къде е живяла преди… Той не знаеше как да ѝ отговори, затова ѝ казах адреса на дом, където е живяла с баща си.
– Да… Сигурно е отишла там. Аз отивам да я търся, а вие ми се обадете ако Сехер се върне в имението! – казва Яман и излиза.
Отвънка той се обажда на хората си, да се съберат и да търсят Сехер в квартала, в който е живяла по-рано.
Междувременно Сехер стига до квартала, който Неслихан ѝ спомена по-рано. Сехер е объркана, дали е живяла на този адрес преди, защото не може да си спомни нищо.
„Ако съм живяла тук, значи трябва да има хора, които ме познават“, мисли си тя с надежда.
В този момент детски глас я кара да се обърне. Малко момче тича радостно в нейната посока, викайки името ѝ. Очите на Сехер проблясват. Възможно ли е то да я познава?
Но в следващата секунда момчето я подминава и се хвърля в прегръдките на жена, идваща от другия край на улицата. Надеждата ѝ се стопява.
Докато се опитва да подреди хаоса в главата си, непознат мъж я приближава. Погледът му е лукав, движенията – заплашителни.
– Хей, красавице, май си се загубила… Трябва ли ти помощ? – казва той с крива усмивка.
Сехер уплашена прави крачка назад, но мъжът посяга към нея.
– Аз… аз нямам пари! – изплашено казва тя. – Помощ! Пусни ме!
