Дуйгу седи в двора пред къщата на Али, потънала в угжасните си мисли. Усещането за вина я задушава, спомените се връщат като призраци, които не ѝ дават мира.
– Моля те, прости ми… – прошепва тя, мислейки за майка си и сестра си. – Не успях да защитя нито една от вас. Разруших всичко. Разруших семейството ни…
В този момент Али се появява в двора.
– Дуйгу, трябва да поговорим – заявява той уверено. – Ясемин е невинна.
– Какво? За какво говориш? – Дуйгу рязко се изправя от пейката, изненадана от думите му.
– Сигурен съм, че е невинна. И ще направя всичко, за да го докажа.
– Как може да си толкова сигурен? Имаш ли доказателство?
Али поема дълбоко въздух.
– Все още нямам категорични доказателства – признава той, – но още в началото на полицейската академия научих, че престъпниците са склонни да отричат извършените от тях престъпления. Сестра ти не отрича, че е стреляла. Тя просто каза, че това не е бил човекът, в когото е стреляла. И все още твърди това.
Дуйгу се вглежда в него, объркана.
– Тогава по кого е стреляла?
– Досега този въпрос беше загадка. Но днес всичко се промени. Ясемин видя мъжът, докато излизаше от съдебната зала. Тя изкрещя, че това е той!
– Какво? – изненадана е Дуйгу.
– Отначало не разбрах какво има предвид – продължава Али. – Не можех да тръгна след него защото на леля Семра ѝ прилоша. Но по-късно говорих с Ясемин. Тя каза, че това е мъжът, по когото е стреляла. Вярвам ѝ, вярвам, че е невинна. Не знам защо, но в този случай има нещо… като зрителна измама. Все едно сме в игра на три чаши – познай под коя чаша е топчето.
Тя го гледа напрегнато, опитвайки се да навърже всичко.
– Какво искаш да кажеш?
– Може би Ясемин е улучила мъжа само в ръката, а някой друг е дошъл и е оставил тялото на Дурмуш там. Ако успеем да намерим човека от съда и го накараме да говори, ще докажем, че Ясемин е невинна. Той е ключът! Трябва да го открием! Дуйгу, ти с мен ли си? Имаш ли ми доверие?
Без да се колебае, тя вдига глава и го поглежда право в очите.
– Да! С теб съм! И ти имам доверие!
