Яман води Сехер в квартала, за да ѝ покаже къщата, в която е израснала.
– Къде ме доведе? – пита тя, оглеждайки се с любопитство и леко недоумение.
– В бащиния ти дом, там, където си се родила – отговаря Яман. – Нали искаше да си спомниш? Затова реших първо да те доведа тук.
– Тук ли? – учудена е Сехер, а в погледа ѝ се чете объркване. Тя се взира в къщата, но нищо не ѝ изглежда познато.
– Да, ти живееше тук с баща си, преди да се преместиш в имението – продължава Яман, докато наблюдава лицето ѝ с надежда. – Обичаше тази къща, тази улица… Често си играла в градината. Ти самата ми разказа всичко това.
– Била ли съм щастлива тук? – пита Сехер, а гласът ѝ звучи несигурно.
– Да, израснала си в любов – отвръща Яман.
Малко по-късно докато Яман говори по телефона към Сехер се приближава възрастна жена. Очите ѝ се разширяват от изненада и вълнение, а на устните ѝ разцъфва усмивка.
– Сехер! Моето мило момиченце! – възкликва тя и с обич я прегръща. – Върна се в бащината си къща, нали? Как си? Всичко наред ли е?
Яман, който до този момент говори по телефона, приближава към тях.
– А, ето го и зетят! – възкликва жената и се обръща към него с усмивка. – Отдавна не сте идвали!
Яман отвръща с кимване и след кратка пауза пита:
– Радваме се, че ви срещнахме! Бихте ли ни разказали нещо за детството на Сехер?
Жената се съгласява с удоволствие и започва да разказва за детските години на Сехер – за игрите ѝ по улиците, за смеха ѝ, за безгрижните дни, изпълнени с радост. Докато слуша, Сехер се напряга, опитвайки се да улови някакъв лъч от миналото, но в ума ѝ всичко е пусто и празно.
