След малко Хира и Али се отправят да събират камъни, а Орхун и Хира остават сами на брега.
– Много е щастлив… – отбелязва Хира, гледайки Али отдалеч.
– Заради теб! – отвръща Орхун, поглеждайки я с дълбок, проникновен поглед.
Хира леко се смущава и бързо става.
– Донесох чанта за камъните, а забравих да им я дам!
– Стой! – казва Орхун и я хваща за ръката. Вятърът развява косите ѝ и той тръгва, за да ги приглади, но тя рязко се отдръпва.
– Ще измислят нещо… Спокойно! – казва Орхун с лека усмивка.
– И без това са далеч – отвръща Хира, като се опитва да не среща погледа му. – Аз ще събера камъни за Али.
Тръгва, но след секунди усеща, че Орхун върви редом с нея.
– И ти ли ще събираш камъни? – пита тя с лека изненада.
– Да. Защо се учудваш? Веднъж татко ни доведе тук да събираме камъчета. Състезавахме се с Нихан и… тя спечели. Трудно е за вярване, но дори мама ни помагаше.
– Наистина ли? – не може да повярва Хира.
– Афифе Демирханлъ не винаги е била такава… Но, това беше отдавна – спомня си с тъга Орхун.
Хира забелязва разпръснати парчета от порцеланова плочка сред пясъка. Взима едно от тях, разглежда го внимателно и въздъхва.
– Много ми се искаше да я видя в цялата ѝ красота… – прошепва тя, докато започва да събира останалите парчета и ги подрежда върху пясъка. Но… две от най-важните липсват.
– Завършено ли е? – пита Орхун, наблюдавайки я внимателно.
– Липсват още две парчета… – отговаря Хира. – С тях щеше да е съвършено.
– На мен ми изглежда цяло… – казва Орхун.
Хира поклаща глава.
– Не. Например, средното парче липсва… То е като сърцето – без него нищо не е същото.
Орхун я гледа замислено.
– Не е ли така и при хората? – пита той. – Понякога си мислим, че сме завършени, че сме цели. Но тогава се появява някой… и осъзнаваме, че всъщност ни е липсвало нещо.
Хира вдига поглед към него и гласът ѝ звучи твърдо, почти болезнено.
– А понякога се чувстваш напълно завършен… но после идва някой и те разбива на парчета.
– Няма ли връщане назад? – пита Орхун.
Хира се усмихва тъжно.
– Много трудно… – отвръща уверено.
Орхун не отмества поглед от нея.
– Казват, че любовта обича усилията… – казва той и поставя едно от липсващите парчета върху пясъка.
Хира се заглежда в композицията.
– Все още липсва… – казва тя. – Но може би… така е по-красиво.
Орхун се навежда и слага и последното парче.
– А така? – пита Орхун.
Хира поклаща глава.
– Веднъж счупено, никога няма да бъде същото. Дори да го съберем и залепим, пукнатините ще останат.
Орхун се усмихва едва забележимо.
– Може би точно в това е красотата… – казва той. – В белезите. В това, че е било разбито, но въпреки всичко сега е цяло.
Хира прокарва пръсти по линиите на счупеното.
– Но между тях ще има празнина…
– Трябва да я запълним с нещо много ценно – казва Орхун, загледан в нея. – Нещо рядко срещано. Нещо, което всички търсят, но малцина намират…
Очите им се срещат. Морето вятърът, пясъкът – всичко замлъква. Само двамата остават в този миг.
