В същото време Пембе се обажда на Къвалджъм и я моли да се срещнат, за да поговорят за децата си. Къвалджъм ѝ казва, че има обедна почивка и ако на Пембе ѝ е удобно, могат да се видят в кафето в лицея. Пембе се съгласява и двете се срещат.
– Г-жо Къвалджъм, всички сме много разстроени. Сън не ме хваща… – започва Пембе с престорена загриженост. – Хайде да съберем децата и да ги сдобрим. Да не разваляме порядъка, а? Сигурно и на вас ви е тежко да виждате дъщеря си така.
– Ако трябва да съм честна, изобщо не ми е тъжно, г-жо Пембе – отвръща тя. – Напротив, радвам се, че дъщеря ми си е вкъщи! При мен тя не трябва да жертва щастието си, само за да поддържа някакъв ред, който някой друг е наложил.
– Разбира се, за нас най-важно е щастието на децата ни! – съгласява се Пембе. – Аз също преминах през много, но търпях… заради децата си. Не исках да ги разстройвам.
Къвалджъм я наблюдава за миг и после спокойно заявява:
– Г-жо Пембе, не ме разбирайте погрешно, но, както по много други въпроси, така и тук сме на различни мнения. За вас майчинството означава никога да не нарушаваш реда, дори ако това означава да пренебрегнете собствената си болка.
– Да, разбира се! – кимва уверено Пембе. – Лесно е да си събереш багажа и да си тръгнеш!
– Не, точно обратното! Това е най-трудното! – възразява Къвалджъм. – Истинското предизвикателство е да създадеш нов ред, да бъдеш самостоятелен. Лесно е да останеш и да твърдиш, че се жертваш за децата си. Но, г-жо Пембе, когато става дума за децата, майката първо трябва да мисли за себе си. Ако тя е добре, тогава може да се погрижи и за децата си!
– Какво? Искате да кажете, че Фатих и Дога трябва да се разделят? – пита Пембе.
– Разбира се, че не! – отвръща Къвалджъм. – Но ако не са щастливи, какво може да се направи? Г-жо Пембе, не ме разбирайте погрешно, но… да скъсате тапетите в детската стая? Честно казано, никога не съм чувала подобно нещо в живата си и съм много изненадана.
– Да, направих го… – признава Пембе. – Но нямах лоши намерения. Не исках да обидя Дога. Просто… когато ги видях, не исках Абдуллах да ги види и да се ядоса.
– Защо се страхувате от господин Абдуллах? Той… бие ли ви? – не разбира Къвълджъм. – Нима г-н Абдула може да удари някой?
Пембе се сепва, сякаш въпросът я удря ток.
– Какво говорите?! – възмущава се тя. – През живота си не е ударил никого! Дори лоша дума не сме чули от него!
– Тогава защо толкова ви е страх? – пита Къвалджъм. – Какво ще стане, ако се ядоса?
Пембе въздъхва и поклаща глава.
– Г-жо Къвалджъм, във всеки дом си има правила и ред. Аз не искам да нарушавам този ред. Не искам кавги, не искам шум!
– А когато скъсахте тапетите, не си ли помислихте, че Фатих и Дога може да се скарат? – пита Къвалджъм, а в гласа ѝ звучи лека ирония. – Да допуснем, че сте го предвидили. Наистина ли си мислехте, че Дога просто ще премълчи?
– Какво говориш, скъпа? – засяга се Пембе. – Дога ми е като дъщеря! Аз много я ценя! Това се случи в пристъп на гняв…
Къвалджъм въздъхва и поклаща глава.
– Повярвайте ми, не ви се ядосвам, но различията ни са много големи по този въпрос.
– Така е… – съгласява се Пембе след миг мълчание. – Но… децата?
– Те сами ще решат съдбата си, г-жо Пембе – отвръща Къвалджъм. – Разбира се, че искам да бъдат щастливи, но не мога да влияя на решенията им. Най-важното за мен е дъщеря ми да бъде щастлива. Не да страда заради децата си.
