Малко по-късно Фърат пристига и всички се събират на масата за обяд.
– Ние с теб пораснахме като брат и сестра – казва Фърат с усмивка. – Ти наричаше майка ми „майко Надире“, а тя те обичаше като своя дъщеря.
Сехер го гледа замислено.
– А къде е майка ви сега? – пита тя с любопитство.
– При сестра си е – отговаря Фърат. – А ти не ми говори на „вие“. Ние сме като брат и сестра.
Сехер кимва бавно, сякаш се опитва да приеме това като истина.
В този момент Зия се усмихва широко, докато Адалет поставя чиния пред Сехер.
– Това са твоите любими манти! – казва той ентусиазирано.
– Приготвих ги по ваша рецепта, г-жо Сехер – допълва Адалет, като поглежда към нея с очакване.
Но Сехер не казва нищо. Само поглежда чинията с манти, сякаш ги вижда за първи път.
Юсуф прекъсва мълчанието с весел глас:
– Лельо, докато вас ви нямаше, подготвих домашните си с чичо Зия!
Зия се засмива леко притеснено.
– Истината е, че не ни се получи много добре… но ние се постарахме – признава той с усмивка.
Юсуф изведнъж си спомня нещо и поглежда леля си с надежда.
– Лельо, ще направиш ли пак онзи сладкиш, който направи преди време? Беше много вкусен!
Всички я гледат с очакване. Но Сехер не знае как да отговори. В паметта ѝ – отново е пусто. Тя се съгласява и извинявайки се излиза на терасата.
Яман не се колебае и тръгва след нея. Той мълчаливо намята раменете ѝ с шал, и загрижено я поглежда.
– Добре ли си? – пита той тихо.
Сехер прехапва устни и свежда поглед. В очите ѝ проблясва тъга.
– Всички се стараят заради мен, знам го! – въздъхва тя. – Гледат ме с надежда, очакват, че ще си спомня нещо… Но не! Нищо не си спомням! Чувствам се като чужда… Понякога, макар и за миг, забравям за това. Но после… после пак си спомням. И това е единственото, което помня – че съм като непозната в тази къща.
Яман я гледа дълбоко в очите. Гласът му е твърд, но изпълнен с топлина.
– Ти никога не можеш да бъдеш непозната! – заявява той с решителност. – Ти си най-ценният, най-незаменимият човек в тази къща! И така ще бъде винаги!
Очите на Сехер се насълзяват.
– Благодаря…
– Не трябва да ми благодариш – поклаща глава Яман. – Това е истината! Всичко ще мине. Просто не се предавай! Ти си моята жена. Леля на Юсуф. Ти си част от нас и винаги ще бъдеш. Ние никога няма да те пуснем… а и ти никога няма да пуснеш нас!
– Спомняш ли си какво беше подчертано в книгата ти? „Всеки миг с теб ми е скъп и искам да го преживея с теб… И друго нищо не искам.“
Сехер го гледа, а в гърдите ѝ се надига вълна от емоции. Но спомените все още са далеч…
Действието прескача. Сехер се връща в стаята си и с изненада открива на леглото кутия, пълна със захарен памук. Тя се приближава, отваря една от опаковките и отхапва малко. Вкусът е познат, но в същото време чужд… Нищо не предизвиква спомени.
Изведнъж я обзема гняв.
– Нищо няма да се получи! Аз нищо не мога да си спомня! – ядосва се тя и рязко става от леглото.
В бързината блъска кутията със захарен памук и съдържанието ѝ се разсипва по пода.
Сехер въздъхва нервно и се навежда да го събере, но в този момент медальонът ѝ се изплъзва от врата и пада на земята. При удара капачето му се отваря.
Погледът ѝ моментално се насочва към отворения медальон. С треперещи пръсти го вдига и се втренчва в снимките вътре. Очите ѝ се разширяват от изненада.
Тя се навежда да го събере, когато медальона пада от врата ѝ и се отваря на земята.
Сехер грабва изненадана отворения кулон.
– Какво… Аз… – прошепва тя, докато сърцето ѝ забива лудо. – През цялото време съм носила неговата снимка до сърцето си…
Тя докосва медальона с трепет.
– Това означава, че съм искала да бъде винаги до мен… – гласът ѝ потреперва от емоции. – Той е бил част от живота ми… Наистина съм го обичала… Много съм го обичала!
Сълзи проблясват в очите ѝ, но този път не от отчаяние, а от това което разбра. Без да губи време, тя се изправя и тръгва към кабинета на Яман.
Когато вижда Яман, усеща как вълнението ѝ нараства. Тя поема дълбоко въздух и събира кураж.
– Може ли да ми върнеш пръстена, който е у теб? – пита тя, поглеждайки го в очите. – Искам отново да го сложа… разбира се, ако ти не си против.
Без да каже и дума, той бавно вади сватбената ѝ халка от джоб.
– От момента, в който ти го свали, аз го нося у себе си – заявява Яман. – Търпеливо чаках този ден.
Докато говори, Яман усеща как сърцето му прелива от радост.
Сехер отваря уста, за да каже нещо, но в същия миг се чуват викове на Юсуф.
– Лельо! Лельо! – крещи той. – Ела бързо! Спешно е!
Сехер и Яман разменят погледи. Без да се бави, Сехер хуква към стаята на Юсуф.
В същото време Волкан отчаяно се опитва да събере необходимите пари. Той моли сестра си да му изпрати сумата, която първоначално е била предназначена за продължаване на обучението ѝ в университета. Гласът му звучи отчаяно, но убедително.
– Обещавам ти, ще върна всичко до последната стотинка – уверява той настойчиво.
Но дори и тези пари не са достатъчни, за да затвори устата на Рустем. Волкан усеща, че въжето около врата му се затяга. Няма друг избор – ще трябва да вземе кредит.
Али и Дуйгу отиват в затвора, за да се срещнат с Ясемин. Сериозни и загрижени, те ѝ съобщават, че ще направят всичко възможно, за да я измъкнат.
– Благодаря, но не се притеснявайте – казва Ясемин, вперила поглед в сестра си. – Знам обещанията, които ми дадохте по-рано.
– Ясемин, знам, че си ядосана на сестра си – намесва се Али. – Не само на нея. Ядосана си на всичко, на целия свят, но сега не е моментът за това. Първо трябва да те измъкнем оттук. После ще разчистваш сметките си с когото искаш, нали?
– Значи вие сериозно говорите? – пита недоверчиво Ясемин.
– Искаме да ти помогнем, но и ти трябва да ни помогнеш – настоява Али. – Можеш ли да опишеш човека, когото видя в съда?
Ясемин кима в знак, че е съгласна.
-Чудесно! Ще помоля един от служителите да направи фоторобот. – казва Али и излиза от стаята, оставяйки сестрите насаме.
– Не се тревожи – прошепва Дуйгу, като посяга да хване ръката на Ясемин. – Този път ще изпълня обещанието си.
– Не ми се вярва… но ще видим – отговаря Ясемин.
След като урежда кредита, Волкан се връща в полицейския участък. Още с влизането си забелязва нещо, което го кара да замръзне – на бюрото на Ибрахим лежи фотороботът на Рустем.
– Намерих го! – крещи внезапно Ибо, втренчен в монитора на компютъра. – Това е Рустем Ердинч, бивш затворник. Участвал е в кражби и измами в Анкара. За кратко е бил информатор на полицията. Бил е замесен и в няколко престъпления в Истанбул, но напоследък следите му се губят.
– Най-накрая разбрахме кой е той – възкликва Дуйгу с нотка на облекчение.
Волкан усеща как гърлото му пресъхва. Той излиза навън и набира номера на Рустем.
– Махна ли се от града? – пита Волкан с нетърпение, опитвайки се да прикрие паниката в гласа си.
– Снощи пих твърде много – промърморва той, проточвайки думите. – Освен това, не обичам дългите пътувания, комисарю. Имам среща с приятели.
– Те те търсят, идиот! Изчезвай от града незабавно! – крещи Волкан в слушалката, оглеждайки се нервно наоколо.
Но от другата страна се разнася само подигравателен смях.
– Влизам в тунела. Не ви чувам, комисар – казва Рустем с насмешка и безгрижно затваря телефона.
Волкан стисва мобилния си телефон в ръката, докато яростта и страхът се борят в него. Той знае едно – Рустем няма никакво намерение да напуска Истанбул. И това може да означава само едно… опасността се приближава бавно, но сигурно към Волкан.
Няколко часа по-късно Волкан отново идва в полицейския участък, видимо напрегнат. В стаята вижда само Ибрахим.
– Къде са Дуйгу и Али? – пита, усещайки, че ситуацията излиза извън контрол.
– Открихме адреса, където се крие Рустем Ердинч. Отидоха там – отговаря Ибо.
Волкан се олюлява, притиска слепоочията си, а сърцето му бие лудо. Той се отправя към архива, неспособен да мисли трезво.
– Какво да правя? Как да ги спра? – говори си Волкан. – Ако го намерят, всичко свърши…
Изведнъж му хрумва гениална идея.
Волкан, воден от отчаянието си, Волкан се отправя към близката улична телефонна кабина. Оглежда се нервно, преди да вдигне слушалката и да набере номер. Дълбоко поема дъх и променяйки си гласа започва да говори:
– Добро утро, госпожо Семра. Аз съм надзирателят в затвора Еркан Варол – съобщава хладнокръвно. – Дъщеря ви, Ясемин Коркмаз, се самоуби. Моля, приемете моите съболезнования. Можете да вземете тялото ѝ от моргата на болницата в Малтепе.От другата страна на линията се разнася задавен вик.
От другата страна на линията се разнася глух, задавен вик.
– Това е невъзможно! Ясемин не би направила такова нещо! – крещи съсипаната Семра, гласът ѝ трепери от отчаяние.
Но Волкан вече е затворил. Усмихва се самодоволно, убеден, че е спечелил още време.
Докато Волкан върши своята мръсна работа, Али и Дуйгу са на път към мястото, където, според информацията, се укрива Рустем. Внезапно Али получава обаждане от Султан.
– Али, Семра излезе от къщи! – казва разтревожено Султан.
– Как така излезе? – напряга се той.
– Някой ѝ се обади – обяснява Султан със загриженост. – Не каза нищо, просто хукна навън.
Дуйгу рязко се обръща към него.
– Какво става? – пита напрегнато.
Али ѝ хвърля сериозен поглед.
– Майка ти…
Думите му не са необходими, за да разбере, че нещо не е наред.
Али стиска зъби и обръща автомобила.
– Връщаме се – заявява без колебание.
Засега издирването на Рустем остава на заден план.
Но дали ще успеят да го намерят, преди да е станало твърде късно? И ще бъде ли разобличен Волкан?
ИЗТОЧНИК: PoTV.bg
Заповядайте в нашата ФЕЙСБУК група – ТУК там ще намерите всичко за любимите си сериали.
