Еда свежда глава.
– Опитах… звънях им, но… не ми вдигат.
– Как така не ти вдигат?! – Перихан е на ръба на нервите си.
– Не знам… Може вече да са заминали…
– Какво означава това?! – очите на Перихан се разширяват от ужас.
Еда пристъпва нервно от крак на крак, избягвайки погледа на майка си.
– Хората… те изведоха Али в чужбина…
Настъпва тишина. В следващия миг Перихан изгубва дар слово. Тя се олюлява назад, преди отново да се приближи към дъщеря си.
– Какво?! Какво каза?! – очите ѝ горят. – Свързала си се с трафиканти, така ли?!
Еда стисва устни и обръща глава настрани.
– Как иначе да се отърва от детето завинаги? Това беше единственият начин…
Перихан я гледа със смесица от шок и гняв.
– Единственият начин?! –не може да повярва Перихан в какво се е забъркаа Еда. – Да беше го застреляла, щеше да е по-бързо!
Тя рязко сяда на близкия стол, сграбчва чашата с вода и отпива голяма глътка. Опитва се да се събере, но шокът е твърде голям. След миг отново се изправя и пристъпва към Еда, очите ѝ проблясват от ярост.
– Кои са тези хора?! – пита през зъби.
Еда мълчи за секунда, след което преглъща трудно.
– Стари познати на брат ми…
Перихан рязко извръща глава.
– Разбира се… Ведат… – изсумтява тя горчиво. – С такъв брат, мръсотията винаги е на един телефон разстояние.
Еда изглежда все по-изплашена.
– Мамо, звънях им, но не вдигат… – опитва се да се оправдае тя. – Трябваше да ме потърсят, след като отвлекат детето… така се бяхме разбрали…
Перихан присвива очи.
– Знаят ли кое е детето?
– Не… не им казах…
Лицето на Перихан застива, после в очите ѝ проблясва нова искрица страх.
– Ако са разбрали, че е внук на Демирханлъ… може да са го убили от страх и да са заличили следите си…– Знаеш ли какво ще ни се случи, когато Орхун разбере?!
