Действието се пренася в стаята на Еда и Перихан. Еда нервно стиска телефона си, опитвайки се за пореден път да се свърже с хората, на които е поръчала да отвлекат Али.
Перихан, наблюдавайки я напрегнато, повдига вежди.
– Не вдигат ли? – пита тя.
Еда въздъхва тежко и захвърля телефона на леглото.
– Оффф… Не вдигат! Няма и следа от тях! – изсъсква тя, а гласът ѝ е пропит с раздразнение.
В следващия миг Перихан скача като ужилена. Очите ѝ горят от гняв. Хваща Еда за ръката и я разтърсва грубо.
– Беше ясно, че ще стане така! Глупачка такава! – крещи Перихан. – Как посмя да се захванеш с това?!
– Сгреших, признавам! Разбрах! Престани! – крещи Еда и се опитва да се отдръпне.
Но Перихан не я пуска.
– Сгреши, така ли?! „Престани“?! – изсъсква тя, впивайки гневен поглед в дъщеря си. – Мислиш, че ще се отървеш толкова лесно? Ако Орхун разбере, че ти стоиш зад това… Не знам дали ще ни убие или просто ще ни съсипе!
Еда замръзва. Студена тръпка пробягва по гърба ѝ. За първи път осъзнава в какъв кошмар се е забъркала.
Действието се връща в градината. Явуз се обажда на Орхун и му съобщава, че са установили адреса на похитителите. Отишли са там, но не са открили нищо! Орхун нарежда на разпитат всички, които живеят близо до адреса на похитителите и затваря.
„Трябваше да предвидя опасността! Как можах да ви оставя сами?!“ – мисли си Орхун, гледайки към Хира, която седи на пейката и не престава да плаче и да се обвинява.
Орхун се връща при Хира. Тя му подава рисунката на Али.
– След като разбра, че ще се разведем, я смачка и скъса…. Но после я е залепил. Наистина е повярвал, че всичко ще се оправи. – обяснява през сълзи Хира.
Орхун прекарва ръка през рисунката.
– Знам, няма да го загубим, защото ти ще го намериш – продължава уверено Хира. – Много пъти си ме спасявал в безнадеждни ситуации. Сега ще спасиш и Али! Вярвам го!
Хира вади пумпала от джоба си и добавя: – После ще дадем това на Али!
Орхун кима с глава.
– Така ще стане.
След това рязко става на крака.
– Къде? – пита Хира.
– В гората.
Тя не казва нищо. Просто става и тръгва след него.
Действието прескача на сутринта.
Хира и Орхун прекарват нощта на една пейка в гората. Хладният утринен въздух ги обгръща, но те дори не го усещат. Мислите им са единствено за Али.
Изведнъж тишината е разкъсана от звъна на телефон на Орхун. Той мигновено го изважда и вдига.
– Али е при нас! – казва мъжки глас.
Орхун скача на крака, а лицето му помръква.
– Кой си ти?! – гласът му е опасно нисък, но в него се усеща гняв. – Къде е Али?! Ако и косъм падне от главата му, край с вас! Къде е Али?!
– До три часа донеси десет милиона долара при статуята с бика. – Гласът на похитителя е спокоен, студен. – Ако ги донесеш, ще видиш Али!
– Дай ми телефона на Али! Искам да го чуя! – нарежда Орхун.
Орхун включва телефона си на високоговорител, за да чуе и Хира.
Мъжът доближава телефона до Али.
– Вуйчо ти е! Иска да те чуе!
– Ало! – казва Али.
– Аличо! – казва Хира развълнувана.
– Не се страхувай, Али! Ще дойда да те взема! Чу ли ме?! – казва Орхун.
– Добре! Стига толкова! – казва похитителя и затваря.
– Аличо… – плаче Хира.
– Ще си върнем Али! Обещавам ти! – уверява я Орхун.
Орхун и Хира се връщат в къщата.
Афифе и Нуршах ги посрещат.
– Орхун, има ли новини? – пита Афифе, но Орхун отива в кабинета си, без да ѝ каже и дума.
