В същото време Орхун, Хира и Али спират за кратка почивка. Али е изморен, а Орхун вижда, че раната му не спира да кърви.
– Хайде да тръгваме, защото ако се забавим още малко ще се стъмни – казва Орхун.
Али го поглежда с уморени очи.
– Вуйчо, ще вървим ли още дълго?
Орхун слага ръка на рамото му и му се усмихва окуражително.
– Трябва да повървим още малко. Но ти можеш да се справиш! – казва с топлина в гласа си. – Защото ти си Аличо, най-малкият Демирханлъ!
При прескачането на едно поточе, Али си намокря панталона и Орхун и Хира са принудени да спрат, за да го изсушат.
Орхун веднага започва да пали огън, движенията му са уверени и точни. Сякаш прави това от години.
– Вуйчо, ти губил ли си се някога? – пита Али, докато се стопля край огъня.
Орхун замлъква за миг, после вдига поглед и среща очите на Хира.
– Веднъж се загубих – признава тихо. – Отидох на място, което ми беше толкова чуждо, че всичко приемах като заплаха.
Погледът му не се откъсват от нея.
– Понякога това, което не разбираме, го приемаме за враг.
Хира свежда поглед.
– Не знаех… – думите на Орхун са насочени по-скоро към Хира. – Само когато се загубиш, намираш пътя! – Аз мислех, че съм в безизходица, но не е било така. -Орхун не сваля поглед от Хира и продължава – Изходът е бил пред очите ми през цялото време.
Хира смутена го поглежда.
– Изсъхнаха! – казва тя, опитвайки се да отклони темата. – Хайде да ги облечем.
Хира помага на Али да се облече.
Орхун е прерязан от болка и поглежда раната си, която не спира да кърви.
Орхун гледайки Хира си мисли: „Пътят е ясен. Този път няма да се изгубиш. Този път не вървиш сама.”
–Ние сме готови, вуйчо! – казва Хира.
След малко Орхун взема Али на ръце и той заспива на рамото му. Орхун е на ръба на силите си и Хира го забелязва.
–Добре ли си? – пита притеснена тя. –Дай ще взема Али! Не си добре! Има ти нещо, пребледнял си!
– Добре съм! – заявява Орхун и стискайки зъби от болка, продължава напред.
