Малко по-късно Сехер чува нещо… Песен. Тъжна мелодия, която се носи от втория етаж.
Тя затаява дъх.
– Това е неговият глас… – казва на себе си.
Сехер се качва на втория етаж и застава до открехнатата врата на спалнята. Яман седи на дивана, замислен, потънал в думите на песента.
Сехер остава неподвижна и го слуша…
Действието прескача. Сехер си ляга, но не може да заспи. Тананикаща мелодията на песента, която Яман изпя тя отива да си налее вода в кухнята.
Сехер си спомня:
След като Яман свършва песента, той вижда, че Сехер е там и го наблюдава. В същото време разбирайки, че Яман я е видял, тя тръгва да излиза.
– Стой… – гласът му е тих, но настойчив. – Не си тръгвай.
Сехер спира.
– Аз… почти не говоря – признава. – Трудно ми е да обяснявам чувствата си…
Сехер го гледа смутена.
– Аз не ти казах, но искам да знаеш… – Яман я гледа в очите. – Не искам да се разделям с теб.
Думите му разтърсват сърцето ѝ.
– Не обичам да говоря за себе си. Но когато съм разстроен… или огорчен… започвам да пея.
Настъпва тишина.
– Останалото… ще ти разказвам малко по малко във времето. – Гласът му е тих, но наситен с искреност. – Можеш ли да отделиш време за мен?
Сехер кима с глава.
Действието се връща в настоящето.
Сехер стои в кухнята, замислена с чаша вода в ръка.
Без да осъзнава, тихо запява същата песен.
В този момент Яман влиза в кухнята, тя е с гръб и не го вижда веднага.
– Как беше по-нататък? – прошепва тя на себе си, опитвайки се да си спомни.
Яман пристъпва към нея и започва да пее от там, от където Сехер спря.
Сехер се обръща рязко.
– Аз… – запъва се тя, изненадана и леко притеснена. – Песента много ме трогна… и я запомних.
Яман се усмихва леко.
– Аз мога да ти я изпея, когато поискаш.
Сърцето ѝ бие като лудо.
– Утре имам сеанс с лекаря… – казва тя набързо. – Трябва да си лягам.
Сехер почти тичешком, напуска кухнята.
