Еге и Зейнеп стоят пред къщата и водят емоционален разговор.
– Извинявам се за Мелис – започва Еге. – Знаеш, че тя лесно губи контрол над себе си.
Зейнеп кръстосва ръце, гледайки го с лек укор.
– Ти също не си по– добър. Наскоро ти се обадих, за да те попитам как си, но нищо не разбрах от глупостите, които наговори.
Еге въздъхва тежко, явно уморен.
– Просто съм изморен, Зейнеп. Разбрах от Мелъди къде живееш сега. Казах ти да не се виждаме и да не си говорим известно време. Казах също: „Ако любовта между нас е приключила, нека поне приятелството да се запази“.
Зейнеп го поглежда изненадано.
– Любовта между нас е приключила? – повтаря тя и гласът ѝ трепери.
– Нали именно ти я доведе дотам? – Еге пита укорително. – Ти направи всичко, за да сложиш край. Аз коленичих пред теб, помолих те да станеш моя съпруга, а ти? Ти отказа и си тръгна.
Зейнеп свежда поглед.
– Да, тогава си тръгнах – признава тя тихо. – Но после промених решението си. Съжалих за това и се върнах.
Еге я поглежда, явно изненадан.
– Ти си се върнала? Какво имаш предвид?
– Върнах се, за да кажа „да“. Исках да бъда с теб. Но теб те нямаше. Нямаше те.
Еге смръщва вежди, опитвайки се да разбере думите ѝ.
– Как така, на другия ден те попитах дали ще ми станеш съпруга. Ти отказа, така че аз си тръгнах….
– Защото майка ти се опита да се самоубие – напомня му Зейнеп. – Ти отиде да я видиш.
Еге кимва, сякаш си спомня онези събития.
– Да, това е вярно, но ти…
– Осъзнах колко много те обичам едва когато те загубих. Върнах се, за да ти го кажа, но теб те нямаше – завършва Зейнеп и гласът ѝ се пречупва под тежестта на спомените.
Еге поклаща невярващо глава.
– Защо не ми каза това? Защо не се изправи срещу мен?
– Ти знаеш за какво става дума. Леля Ферайе и чичо Бюлент се развеждаха. Споровете им бяха безкрайни. Трябваше да се изнеса от къщата. Не успях да ти кажа това.
Еге я гледа с болка в очите.
– Това не е обяснение. Твърдиш, че не си имал възможност?
Зейнеп избягва погледа му.
– Ти знаеш какво се случи. Освен това това, което се случи между теб и Мелис… То също не помогна.
Еге си припомня събитията от онази нощ и на лицето му се появява сянка на вина. След миг обаче той поглежда Зейнеп студено.
– Всичко свърши, Зейнеп – казва той твърдо. – Дошла си твърде късно.
Обръща се и се отдалечава към къщата, като оставя Зейнеп сама на пътя.
