Малко по-късно в имението Юсуф довежда приятелката си от училище – Ойку, за да я запознае със Сехер и Яман. Децата, заедно с Яман, Сехер, Зия и Чичек, играят на криеница.
– Къде да се скрия? – чуди се Сехер, оглеждайки се наоколо.
В този момент усеща как Яман я хваща за ръка и я придърпва към себе си. Слага длан върху устните ѝ – предпазна мярка, за да не издаде присъствието им с неволен звук.
– Чичо, лельо, къде сте? – разнася се гласът на Юсуф из къщата.
Яман бавно маха ръката си, а Сехер остава неподвижна, с поглед, прикован в неговия. В очите ѝ проблясва объркване, смут, нещо, което не може да назове.
– Намерихме ви! – ликуват Юсуф и Ойку, появявайки се пред тях.
Сехер мигновено се отдръпва, усещайки как бузите ѝ пламват.
– Къде ли може да са чичо Зия и кака Чичек? – пита Юсуф, озъртайки се.
– Навсякъде ги търсихме – добавя Ойку. – Но не ги открихме…
Двете деца се споглеждат, а после едновременно възкликват:
– Складът!
Юсуф и Ойку се втурват натам, отварят вратата и откриват Зия и Чичек, които са толкова улисани в разговор, че напълно са забравили за играта.
През нощта Сехер сънува сън… но не какъв да е сън.
В него Яман е пред нея – топъл, нежен, с мек, но проникващ поглед. Хваща я за ръка, доближава се до нея и ѝ шепне, че му липсва. Тя усеща как вихърът на чувствата я завладява, как не може да устои на близостта му. И тогава… той я целува.
Докосването му е пламък, разпалващ пожар в гърдите ѝ. Сърцето ѝ блъска лудо, дъхът ѝ секва.
Сехер рязко се събужда. Дишането ѝ е учестено, бузите ѝ пламтят, а сърцето ѝ още препуска в несигурен ритъм. Толкова реално…
Тя си спомня думите на д-р Азиз – да записва сънищата си. Но този… този сън не може да го запише. Или може?
На следващата сутрин, след дълги колебания, тя взима тетрадката и с разтуптяно сърце започва да пише:
„Той се приближи до мен и каза, че много му липсвам. Беше привлечен към мен като вихър, на който не можех да устоя. Той ме целуна. Имах чувството, че сърцето ми ще изскочи навън. Тогава се събудих. Беше само сън, но изключително реален. Погледът му, докосването му, това усещане… Въпреки че беше само сън, се чувствам неудобно, сякаш нещо наистина се е случило.“
Затваря тетрадката и притиска длан към гърдите си, сякаш иска да укроти бушуващото в нея чувство. Какво означава този сън? Или може би… вече знае?
Междувременно Волкан купува лекарства от аптеката и веднага изпива няколко от тях. Очите му проблясват зловещо, докато прошепва на себе си:
– Трябва да уредя въпроса с паспортите, преди Али да ни намери.
Решен да действа бързо, Волкан се качва в колата си и потегля.
В колибата Дуйгу успява да измъкне телефона на Волкан изпод дивана. Сърцето ѝ бие лудо, докато трескаво се опитва да отгатне паролата. Има само три опита. Два вече са неуспешни. Затваря очи, поемайки си дълбоко въздух, и решава да въведе собственото си име.
Екранът светва. Телефонът се отключва. С треперещи ръце набира номера на Али.
– Али, помогни ми! – казва тя плачейки в слушалката.
– Не се страхувай, ще те намеря – отговаря той с твърд глас. – Опиши мястото, където се намираш.
– Той ме заведе в някаква колиба в гората – обяснява тя задъхано. – Излезе до аптеката, но може да се върне всеки момент. Определено си е загубил ума…
– Можеш ли да ми дадеш повече подробности за околността? – пита Али, опитвайки се да запази спокойствие.
– Мисля, че сме на пътя към Шиле… Видях наблизо автогара…
– Разбрано. Дръж се, Дуйгу. Идвам!
Али пристига на мястото и веднага освобождава Дуйгу от въжетата, с които Волкан я е завързал. Погледите им се срещат, изпълнени с облекчение. Но радостта им е кратка.
Вратата се отваря с трясък. Волкан нахлува вътре и преди Али да успее да реагира, го удря с всичка сила. Али пада на пода в безсъзнание.
Волкан изважда пистолета си и го насочва към Дуйгу.
– Казах ти, че от мен няма спасение! – изсъсква той.
Али идва в съзнание, но също като Дуйгу ръцете и краката му са вързани. Освен това той е със запушен уста, което му пречи да общува по какъвто и да е начин.
– Ти си му вързал ръцете и краката – казва разстроена Дуйгу. – Защо си го направил като и без това си му сложили белезници?
Али, макар и мълчалив, мисли трескаво: „Страхува се, че ще ти кажа, че той е този, който е вкарал сестра ти в затвора.“
Волкан се усмихва иронично и поглежда към Дуйгу.
– Какво ще правим с любовта ти към Али? – пита той с престорена загриженост.
– Волкан, горчиво ще съжаляваш за това – заявява Дуйгу със студен глас. – Направи огромна грешка.
– Щях да съжалявам само ако те бях оставил на него – отвръща Волкан нехайно. – Неосъществената любов може да причини на човек голяма болка…
Изведнъж той рязко се изправя, приближава се до Али и опира дулото на пистолета в слепоочието му.
– Ако искаш, мога да сложа край на страданията ти още сега – прошепва с ледено спокойствие. – Това ще направи и теб, и нас по-спокойни.
– Волкан, недей! Умолявам те! – крещи Дуйгу, опитвайки се отчаяно да се освободи. – Моля те, не го прави!
Волкан не обръща внимание на молбите ѝ.
– Стигнахме до края, комисарю – прошепва той и поставя пръст на спусъка и стреля.
Действието прескача. Али е жив. Волкан не го е застрелял, въпреки че натисна спусъка. Пистолетът е празен.
Волкан избухва в смях.
– Не си мисли, че съм те пощадил – подхвърля подигравателно. – Ще те убия, но не още…
След тези думи излиза от колибата. Отива да изкопае гроб за Али.
Вътре Дуйгу, макар и все още вързана, не губи надежда. Трябва да намери начин да се освободи. Трябва да спаси Али и себе си. Няма друг избор.
ИЗТОЧНИК: PoTV.bg
Заповядайте в нашата ФЕЙСБУК група – ТУК там ще намерите всичко за любимите си сериали.
