Арда посещава Бюлент в болницата, видимо разкаян. Влизайки в болничната стая, той се приближава до леглото на Бюлент и с приглушен глас промълвява:
– Извинете ме, чичо Бюлент…
Ферей, който стои пред вратата, чува разговора им.
– Зейнеп е единственият човек, с когото мога да споделя самотата си – казва Арда, а в гласа му се прокрадва болка. – Страхувах се, че ще я загубя…
Бюлент, макар все още да не е възстановил зрението си, накланя леко глава, сякаш се опитва да го погледне. В гласа му звучи загриженост.
– Трудно ти е да живееш без родителите си, нали?
– Всъщност… вече свикнах, чичо – Арда се насилва да се усмихне, но погледът му остава тъжен. – Толкова време мина… Понякога дори ми се струва, че никога не съм ги имал.
Бюлент замълчава за миг и след това отговаря със спокоен, но емоционален тон:
– Познавам това чувство много добре. Когато влязох в юридическия факултет, родителите ми вече не бяха сред живите. Дойдох в Истанбул със сестра си. Тя също едва стоеше на краката си, но се грижеше за мен. Тя беше не просто моя сестра – беше ми като майка и баща едновременно. Настани ме в общежитието, но тази стая… беше толкова студена…
Той се усмихва леко, сякаш си спомня онези дни.
– За щастие, намерих приятели, които станаха мои братя. Но копнежът по родителите ми… той никога не ме напусна. Арда, ти все още търсиш баща, на когото да се опреш, и майка, която да те утеши, да те хване за ръка или да те остави да поплачеш на рамото ѝ.
Арда се замисля и след миг тихо добавя:
– Мисля, че криех този копнеж дори от себе си…
Бюлент кимва бавно.
– Познавам това чувство, сине. И аз правех същото. Държах всичко в себе си, без да го споделям.
Той въздъхва дълбоко и слага ръка на рамото на Арда.
– Същото е и със Зейнеп. Когато животът стане труден, човек търси врата, на която да почука. Например тази на родния си дом. Прегръдката на майка си, която винаги е отворена. Но ако няма такава врата, вятърът те блъска като сухо листо…
Гласът му става още по-твърд:
– Арда, запомни думите ми. Зейнеп е оставена на моите грижи. Тя трябва да има някого, на когото винаги да може да разчита. Врата, на която да почука, когато ѝ е трудно. Не мога да я оставя сама. Не мога да понеса да я виждам изтерзана от живота, както бях аз тогава – в онези студени сутрини в Истанбул, когато родителите ми толкова много ми липсваха…
В този момент камерата показва как Ферей, която все още стои пред вратата, тайно избърсва сълзите си. Думите на съпруга ѝ я разтърсват до дъното на душата ѝ.
